Много външни и вътрешни фактори и идеологеми са препускали из историята ни, превръщайки я в сито, от което истината е изтичала като ситен пясък. И сега трябва зрънце по зрънце да я събираме за да възстановим този уникален “пъзел”, наречен България.

Защо е необходимо това? Защото без да знаем в действителност, какво е било началото, нито настоящето, нито бъдещето ще са такива, че да ни харесват. Няма да се харесваме и ние самите. Ще си останем чужди и непознати.

В статията от миналия брой изтъкнах някои доводи и факти в подкрепа на твърденията ми, че през 12-11 хилядолетие пр.н.е. Земята е сполетяна от гигантска космическа катастрофа, променила орбитата и разрушила флората и фауната и, а малкото оцелели представители на човешкия род върнала обратно в пещерите. През 9-8 хилядолетие пр.н.е. планетата ни е връхлетяна от друго глобално бедствие – “Всемирният потоп”. Това е времето, което учените назовават “късен палеолит” или “ранен неолит”, когато се използват кремъчните оръдия на труда и разцъфтява пещерната живопис.

Реално, някъде около VІІ хилядолетие пр.н.е. трябва да търсим и първите следи от вече възтановяващият се човешки род, където без съмнение са и

А сега, ето още един довод в тази посока.

Византийският теолог Кинамон, влязъл в спор с българския кан Омуртаг, го напада с думите: “А тия разни, които ти ми изтъкваш, богове, аз признавам за истински демони, защото научих от Божественото писание, че всички богове на езичниците са демони. И, ако ми изтъкваш Слънцето и другите небесни светила и ме караш да се чудя на великолепието им, слушай – и аз се чудя, но ги имам за творения и слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, човеците!”.

Разбира се, Омуртаг му отговаря по достоен начин, но не това е най-важното. Както не е толкова важно, че въпросният Кинамон е останал в историята единствено благодарение диспута си с българския кан, докато последният е влязъл в нея чрез великите си дела, донесли му и прозвището “Канът-строител”.

Кое, според мен, е същественото в тази история и защо я разказвам? Ако трябва да се изразя метафорично, бих казал следното: изправил се един нищожен в познанията се и голям в невежеството си самохвалко срещу мъдреца, за да го убеждава, че постулатът уж стои над истината. Впрочем, именно такива “самохвалковци”, стъпвайки върху подобни постулати и догми, са изгаряли на клада и хвърляли в тъмница всеки, дръзнал да защити истината. Чак през 1828 (т.е. почти хиляда години след смъртта на хан Омуртаг) Католическата църква отменя забраната си върху фундаменталния труд на поляка Николай Коперник “За въртенето на небесните сфери”, писан в далечната 1543. Само че нещата, които Коперник казва в него, са били известни на древните българи, както и на другите “древни”, извели човечеството по дългия път от пещерите до днешните полети в космическата шир.

До какъв извод можем да стигнем от казаното дотук? Само един самонадеян и комплексиран човек, какъвто очевидно е бил византиецът Кинамон (както впрочем и всички, подобни на него), може да твърди, че морето е до колене, без дори да го е виждал някога през живота си. А във въпросния диспут срещу него, с непоколебима мъдрост, стои представител на древен етнос, предавал от поколение на поколение, чрез кръвта и гените си, спомена за преживяното от човешкия род. И тъй като в спора между двамата става въпрос и за богове, нека се обърнем към

“Тангра” е широко разпространено понятие в древния източен свят. Това е богът на много източни народи. На якутски той се нарича Танг-ра, на монголски – Тенгри, на шумерски – Денгири. За китайците той е Тян, за хуните – Ченли, но за всички означава едно единествено нещо - Небе и е свързан с безброй митични истории.

Така би постъпил само един стар и безкрайно мъдър народ, преживял унищожението, оцелял и участвал активно във възраждането на човешкия род.