Трудни дни се очертават не само за политиците, но и за избирателите. Защото играта на "избери този, избери онзи" вече не обещава да е много развлекателна. Напротив, този път всеки избирател, ще трябва да поеме своята отговорност и за вота си, и за бъдещето на страната.

България навлезе в поредната предизборна кампания. От началото на прехода това е петата по ред парламентарна надпревара. Много наблюдатели обаче я наричат "решаваща" и "съдбоносна", като подчертават нейните

За страната ни това вероятно ще бъде катастрофално и трайно ще я отдалечи от възможността да изгради общество и държавност, които да отговарят на мечтите на населението й.

Затова рационалистите днес наблягат в своите анализи на възможността изборите на 17 юни да дестабилизират държавата, да нарушат икономическата и финансова конюнктура, да забавят процеса на адаптиране на законодателството ни с европейските норми и отложат поканването на страната ни в евроатлантическите структури.

Другата гледна точка, според която изборите на 17 юни са различни от всички провеждани до сега, е чисто политическа. Тя, разбира се, е интересна само за партийните лидери и функционери и в много по-малка степен може да заинтригува обикновения избирател. За първи път, от единадесет години насам, за правото да управляват държавата ще се състезават не два основни политически агента, а три. На вестникарски жаргон това означава, че прословутият "двуполюсен модел", който отразяваше доминацията на БСП и СДС в политическия ни живот досега, като че ли е разбит.
В състезанието за властта равностойните противници вече са трима.

е коронясването на Симеон Кобургготски. И, когато целта се реализира или пък провали, хората, които днес са застанали зад нея, ще се разпилеят. Проблемът на парламентарната кампания обаче е, че такъв тип образувание не е способно да излъчи и контролира успешно изпълнителната власт на държавата, най-малкото защото няма единни виждания за нейните задачи, цели и методи.

Третият повод приближаващите избори да се възприемат като нещо непознато и различно досега, е фактът, че в тях ще се състезават не толкова различни политически и идеологически нагласи, а противоположни житейски очаквания и културни ценности. Привлечените от движението на Царя, са мотивирани не от осъзнати или пък не дотам осмислени политически интереси. Напротив, те се чувстват отчуждени и неадекватни на политическия живот, такъв, какъвто е той по принцип. Те не търсят "нов морал" в политиката, както може да се предположи на пръв поглед, а по-скоро отричат политическото представителство въобще. И това е така, защото на практика огромната част от българското общество все още не е изминала пътя от традиционния към модерния начин на живот, а политиката, като представителство на различни конкуриращи се социални позиции и интереси, е резултат тъкмо на "модерния" живот. За много хора

осигурявана им от местния феодал(в случая някакво огромно държавно предприятие) е познатият и поради тази причина - желан начин на живот. Те не се чувстват нито готови, нито привлечени от идеята сами да поемат отговорността за издръжката и живота си. Българинът все още не може да свикне да живее по така наречените “модерни правила”, в общата голяма игра. Успехът си повечето от днешните българи свързват с възможността да прескочат общите норми и законите, а не с тяхното прилагане. Всичко това прави държавата ни не само “непазарна”, но и чисто културно и житейски неготова за пазарния начин на живот. Грубо казано, част от българите се съпротивляват на необходимостта да излязат сами на пазара.

Тази недоразвитост на българското общество дълго беше пренебрегвана. Някои политици и наблюдатели и днес се опитват тенденциозно да я загърбят като сериозен фактор, предопределящ случващото се в държавата ни. Така или иначе обаче, това е факт и със сигурност съвсем скоро, чрез резултатите от изборите, ще стане ясно до каква степен е определящ за цялата нация.

Но, дори и да се окаже, че само някакви 10, 15 или 20 процента от всички българи живеят все още с “феодални” нагласи, в случая това може да има фатални последици за развитието на цялото общество.

Най-големият проблем в настоящите избори обаче е, че емоционалното отрицание на тази голяма част от българите може да бъде подмолно използвана за реализирането на дребнави икономически интереси на различни кръгове и групировки.

Настоящата трудна ситуация прави и отговорността на българските политици огромна. За първи път, в предизборната кампания партийните лидери ще трябва да мислят не само за прекия си политически интерес, но и да застанат в защита на застрашения в случая интерес на цялото общество. За съжаление такава тенденция до момент не се забелязва, или пък просто не е достатъчно ясно изразена.

При тази ситуация, ако тенденциите не се променят драстично, в крайна сметка се очертава частично делегитимиране на отговорните политически фактори и влизане в политиката на безпринципни и временни субекти, лишени от възможността да осъществяват успешна държавна политика.

Това е и единственият спасителен път за България.