Глобалната НАТО

Звучи парадоксално, но напоследък все повече консервативно настроени британци се питат за смисъла на членството ни в НАТО. Макар че от самото основаване на тази организация, подкрепата за нея се бе превърнала в аксиома за привържениците на Консервативната партия. Дори и днес много “евроскептици” от десницата атакуват начина, по който се развива Европейския съюз, с аргумента, че така се ерозира Северноатлантическия пакт.

Днес обаче, този

се нуждае от промяна. В ерата на студената война Великобритания бе член на пакта, защото това беше най-добрия начин да гарантира своята безопасност. Прословутият параграф 5 от Устава на НАТО я дефинираше като чисто отбранителен съюз на демократични държави, възприемащи всяко нападение срещу една от тях за атака срещу всички останали, и готова да защити жертвата на агресия с всички средства. Извършването на офанзивни операции от страна на НАТО бе изключено, а сферата му на действие - стриктно ограничена. Разбира се, влизайки в пакта, Великобритания, на практика, трябваше да се откаже от самостоятелната си външна политика, съобразявайки я с тази на САЩ (доминиращата страна в Алианса). Цената бе висока, но на фона на съветската заплаха, си струваше. С колапса на СССР и победата ни в студената война (постигната с решаващите усилия на политици като Тачър и Рейгън), изчезна и основната причина за съществуването на НАТО. Без наличието на достатъчно опасен нов противник, пактът започна да изглежда все по-безсмислен.

Възможен изход от тази ситуация бе разпускането на НАТО, в резултат от което страните-членки биха възстановили самостоятелността си във външнополитическата сфера, да не говорим за спестените средства от съкращаване на военните им разходи. Между другото, то би ни дало и възможност да окажем далеч по-значима финансова подкрепа на младите демокрации от Източна Европа.

Това обаче не бе направено, а причините са много. Сред тях е и нежеланието на огромния бюрократичен апарат на НАТО да стане жертва на “затоплянето” след студената война. Така възникна “новата НАТО”. Съхранявайки на пръв поглед основополагащите си принципи, на практика пактът претърпя смайваща трансформация, която днес го прави много по-наподобяващ някогашния Варшавски договор, отколкото “старата НАТО”.

НАТО от ерата на студената война имаше ясно дефинирани цели, “новата НАТО” си търси подходяща роля, която да оправдае съществуването и. Става все по-ясно, че тази роля ще бъде “глобална”. Вече не съществуват стриктно ограничени сфери на действие на пакта, изчезна в небитието и характерът му на отбранителен алианс (войната в Косово бе само поредното доказателство за това). От организация, защитаваща международното право, НАТО се превърна в привърженик на съмнителната теза, че “правото може да бъде нарушено в името на морала”. Приетият през миналата година документ NC-400/2 на пакта пък, допълва неговата стратегия на “изпреварващия удар” с възможността този “удар” да бъде нанесен с ядрени оръжия. Твърди се, че това се отнася само до тъй наречените “ рискови държави”, но принадлежността към тази група на практика се определя не от ООН, а от самата НАТО. Последното рискува да ни създаде нови и ненужни врагове.

Действията на НАТО на Балканите показват, че старата отбранителна доктрина на пакта окончателно е заменена от нещо, поразително наподобяващо “доктрината Брежнев”, със съдържащата се в нея теза за “ограничения суверенитет”. Ето как от организация, целяща съхраняването на мира в ограничен регион на планетата, Алиансът се трансформира в такава, решена да действа върху цялата територия на света, включително и разпалвайки нови войни.

обикновено се формулира като “стремеж да се използва всяка възможност за формирането на континент без разделителни линии и налагане визията за единна и свободна Европа”. За да я осъществи обаче, пактът се превърна от дефанзивен в офанзивен съюз, преследващ цели, различни от националните интереси на повечето страни-членки. За Британия, в частност, това означава разрив с традиционната ни външна политика, дефинирана още от Палмерстън през ХІХ век, според която само и единствено британският национален интерес може да бъде основание за наша намеса в чужбина. Членството ни в старата НАТО бе съвместимо с този принцип, участието ни в “новата” обаче, го обръща с главата надолу. Защото страната ни няма никакъв интерес да се забърква в очертаващата се серия необмислени “хуманитарни” войни, целящи налагането на универсалните “човешки права”. Войни, в които жертва може да стане всяка държава, недостатъчно голяма или силна за да се опълчи ефективно на новите “кръстоносци”. Както отбеляза наскоро в “НАТО Ревю” шведският професор по международно право Бринг, “НАТО следва да играе ключова роля при формулирането на новата доктрина за хуманитарна интервенция”. Само че така би могло да се оправдае дори и съветското нахлуване в Афганистан през 1979 – представайки го като “хуманитарна намеса” за спасяването на страната от ретроградния Ислям!

Тази нова доктрина дава на НАТО “карт бланш” да осъществява военна намеса във всяка страна по света, без значение дали тя представлява някаква заплаха за членките на пакта. Т.е. излиза, че нито една държава на планетата вече няма да може да решава вътрешните си проблеми по начин, различен от наложения от НАТО. Така, пактът се превръща не просто в световен полицай, но, едновеременно с това, и в глобален прокурор, съдия и дори екзекутор.

Краят на студената война изисква нов поглед към света. Великобритания вече няма нужда да подчинява външната си политика на новите глобални аспирации на НАТО, които са просто част от съвременната американска геополитика. Време е да преосмислим членството си пакта!