Петроград, 1920. В секретен доклад до болшевишкия водач Ленин, шефът на ЧК Дзержински отбелязва: “Унгерн е изключително опасен. Това е умен и безжалостен фанатик. Все още не знаем, какво замисля – дали поход към Монголия, или към Сибир? Или пък се готви да потегли към Пекин за да възстанови манчжурската династия? Плановете му са фантастични. Ясно е само едно – той е най-опасния ни враг в момента и унищожаването му е въпрос на живот и смърт”.

По онова време родината на великия Чингис хан се намира в дълбок упадък. В продължение на дълги столетия тя се смята за най-затънтената провинция на Китайската империя, а местните жители на практика са се превърнали в роби на алчните и безскрупулни китайски търговци, които са и единствената им връзка с цивилизования свят. Все пак ехото от революцията през 1911 и свалянето на управляващата в Пекин Манчжурска династия достига и до монголските степи. Местната будистка върхушка, начело със смятания за “живия Буда” Кутукту, подготвя антикитайско въстание. Точно по това време барон Унгерн пресича границите на Монголия и не след дълго се отзовава в столицата Урга, където го приема лично обявеният вече за “богди-хан” (т.е. върховен духовен водач) сляп и страдащ (като повечето монголци) от сифилис Кутукту. Не е ясно, какво са си казали двамата, но баронът излиза от резиденцията на “живия Буда” като командващ монголската кавалерия.

В следващите няколко месеца на кървави сражения се ражда независимата теократична монголска държава, а балтийския аристократ се превръща в легендарна фигура за номадите, обитаващи безкрайните степи на страната. Репутацията му укрепва още повече, след като един от най-авторитетните местни шамани го обявява за “белия бог на войната”, предсказвайки, че му е съдено да възроди империята на Чингис хан. През следващите няколко години Унгерн обикаля из Западна Европа. През 1914 в Париж го заварва вестта за началото на Първата световна война. Твърдо решен да се добере на всяка цена до Русия за да се включи в императорската армия, баронът предприема рисковано пътуване с малък рибарски кораб през Балтийско море. По пътя претърпяват корабокрушение, при което загива годеницата му. След това трагично събитие, както свидетелстват неговите близки, Унгерн много се променя, превръщайки се в “изключително затворен в себе си и невероятно жесток аскет”. По-късно, за проявеното мъжество в сраженията с австрийската армия в Галиция той получава безброй награди, включително и шпага, връчена му лично от Николай ІІ.

Болшевишката революция го заварва да лекува рани в Сибир, където се включва в армията на казашкия атаман Семьонов. По-късно върховният главнокомандващ на белите части адмирал Колчак го произвежда в чин генерал-майор, а Семьонов му възлага формирането на тъй наречената “Азиатска конна дивизия”, състояща се предимно от казаци и буряти. Още по онова време колегите му отбелязват, че баронът рязко се отличава от останалите бели офицери, сражаващи се в името на Бог, цар и отечество. За разлика от тях, будистът Унгерн се опива от идеята да създаде собствен рицарски орден, подобен на Тевтонския или на японския самурайски клан “бушидо”. И докато Колчак и Семьонов отчаяно разчитат на западна подкрепа, баронът мечтае за формирането на

която не само да смаже болшевизма, но и да завладее Европа, превърнала се според него в “огнище на разложение и зараза”.

Междувременно обаче, нещата се развиват твърде зле за бялото движение, което постепенно бива изтласквано все по-на изток. Така Унгерн отново се отзовава близо до границите на Монголия. Там ситуацията също е много по-различна от времето на освободителната война. Китайците, с мълчаливата подкрепа на руските болшевики, отново са окупирали страната, а “богди-ханът” Кутукту е техен пленник в Урга. Тъкмо в този момент, през януари 1920, в Монголия влиза Азиатската конна дивизия на барона. В началото на февруари, с внезапна атака, е освободен престарелият и сляп Кутукту. Няколко дни по-късно, подсилена с многобройни монголски конни отряди, дивизията започва щурма на Урга. Китайските части са напълно разгромени, а жителите на града изпитват върху гърба си невероятната жестокост на победителите. Теократичната монархия е възстановена и “живият Буда” Кутукту назначава барон фон Унгерн-Щернберг за абсолютен диктатор на Монголия, давайки му титлата

която някога е носил и великият Темучжин (истинското име на Чингис хан). Баронът моментално се заема с подготовката на свръхамбициозните си планове. Въвежда ред в страната, безпощадно наказвайки престъпниците, както и онези, които се опитват да се противопоставят на “будистката диктатура”. Между другото, тъкмо той създава първите модерни училища в страната, поставя основите на транспортна мрежа, използвайки за тази цел няколко стари автобуса, опитва се да изгради боеспособна армия. Всичко това обаче е засенчено от невероятната жестокост, демонстрирана от “белия бог на войната”, който не щади дори и собствените си казаци, повечето от които са заставени насила да приемат будизма.

Така или иначе, в един момент изглежда, че безумните планове на преродилия се в Чингис-хан потомък на тевтонските рицари са на път да се реализират. Унгерн установява връзка с тибетския Далай-лама, който в специално писмо изпраща благословията си за амбициозните му проекти. През лятото на 1920 той дори излага пред заместника си – генерал Резухин, идеята за голям поход към Западна Монголия, откъдето заедно с остатъците от белоказашките части, армията му ще се насочи към Алтай и Средна Азия, превръщайки този обширен регион (според Унгерн – прародина на древните арийци) в база за последващо мощно настъпление срещу болшевишка Русия и “разлагаща се Европа”. На пръв поглед нищо не може да попречи на барона да тръгне по пътя на някогашните монголски орди. Китайците са вдигнали ръце от него, а собствените му офицери изпитват такъв страх пред “хана на войната”, че приемат безропотно и най-фантастичните му идеи.

Съдбата на “новия Чингис-хан” обаче, вече е решена. При това не в Урга или Пекин, а на хиляди километри – в Москва. Трудно е да се обясни, защо болшевишкото ръководство обръща такова внимание на разполагащият само с няколко хиляди души белогвардейски генерал. Възможният отговор се съдържа в наскоро изнесените от някои руски издания факти, че в самото начало на 20-те в един от отделите на съветската политическа полиция – ОГПУ, под ръководството на някой си Глеб Бокий са разработвани проекти за стратегически съюз между болшевишка Русия и “пробуждаща се Азия”, насочен срещу “буржоазна Европа”, които по странен начин кореспондират със смахнатите идеи на “лудия барон”. Във всеки случай, съвсем скоро след тайния доклад на Дзержински, в който Унгерн е обявен за “най-опасния враг” на Съветска Русия, Ленин се среща с доскорошния пастир Сухе Батор, когото ЧК му препоръчва като най-подходящия бъдещ “вожд на монголската революция”. Общото ръководство на операцията по унищожаването на Унгерн е възложена на генерал Блюхер (който, между другото, също както и баронът, е от прибалтийските немци).

През март 1921 Сухе Батор, заедно с неколцина съмишленици, завзема едно крайгранично село в Монголия, откъдето се обръща за помощ към Червената армия. През юни в страната нахлуват елитни болшевистки подразделения, които веднага се насочват към Урга.

По същото време в монголската столица “ханът на войната” провежда последното съвещание на своя генерален щаб, съобщавайки на офицерите си, че атаман Семьонов е окончателно разгромен, Врангел е напуснал Крим, а “тевтонската свиня” Блюхер е завзел Чита и се намира на монголската граница. Подчертавайки, че Азиатската конна дивизия е последното боеспособно съединение от някога могъщите бели армии, Унгерн предлага