Дванайсет години след рухването на Берлинската стена и раждането на новата система на международни отношения, характерът и остава неясен. Очевидно е, че тя еволюира, въпросът е, в каква посока? Историята показва, че всички досега съществували системи на международни отношения са следвали сходен “жизнен цикъл”: в началото има определена тенденция към трансформирането на съществуващата изменчивост и многополярност в конфронтация и биполярност, което, на свой ред, води до мащабен сблъсък или “студена война”, а по-късно – и до крах на самата система. Днес съществуват достатъчно признаци, че историята може да се повтори и съвременната международно система да навлезе в един нов двуполюсен и опасен етап от развитието си.

Първото десетилетие от съществуването на сегашната международна система, повтаря развитието на предишните “млади” системи, в които отношенията между основните действащи сили имат относително неустойчив характер. Засега я наричаме просто

като в нея има пет категории “актьори”, а формирането и се определя от поне четири господстващи тенденции, всяка от които влияе различно върху “актьорите”. Това обяснава и сложността на новата система. Най-важна роля в нея играят “пазарните демокрации”. Идеологията им се е превърнала в глобален модел и днес над половината от държавите в света могат да се характеризират като “демокрации”. Втората група е съставена от страните в преход към (да се надяваме!) пазарна демокрация. Най-важните измежду тях са Китай, Русия и Индия, а окончателната им ориентация може да се окаже най-важният фактор за това, как ще функционира системата, достигайки едно по-зряло състояние. Третата група “актьори” включва тъй наречените “държави-парии” – Ирак, Иран, Северна Корея, Либия, Куба и т.н. Сдържането им се превърна в първостепенна задача за САЩ през по-голямата част от първото десетилетие от “епохата след студената война”. Четвъртата категория формират “държавите-неудачници” като Босна, Конго, Алжир, Сомалия или Таджикистан. През цялото последно десетилетие Вашингтон отделяше значително внимание за разрешаването на техните проблеми (някои съпроводени и от хуманитарни катастрофи). И на последно място е групата на “извъндържавните актьори”, които обаче постепенно придобиват особеностите на държавните образувания. Някои от тях, като глобалните корпорации, подкрепят пазарните демокрации, други – като международните престъпни синдикати, печелят за тяхна сметка. Трети, като международните терористични организации, пък се опитват да ги разрушат.

Четири основни глобални (т.е. световни) тенденции оказват върху тези пет категории “актьори” своето позитивно или негативно въздействие. Влиянието им е в това, че обединяват някои от “актьорите”, разединявайки други, като в резултат се наблюдава растяща поляризация в международната политика, водеща до определена степен на системна биполярност.

Втората тенденция – демократизацията – има сходно въздействие. Тя може да гарантира мирния преход във властта и затова привлича “транзитните държави” като Индия, Русия или ЮАР. Тя обаче задълбочава и разцеплението в много от “държавите-неудачници”, доколкото етническите, племенни и религиозни групи там просто гласуват като едно цяло.

Изглежда парадоксално, че третата тенденция – фрагментацията – е ускорена тъкмо от глобализационния процес, доколкото някои групи държави се стремят да се обособят във все по-хомогенния свят, максимално увеличавайки мощта си на локално равнище. Този своеобразен

Разпространението на оръжията за масово поразяване (ОМП) е четвъртата глобална тенденция, борбата с която бе национален приоритет за американската политика през първото десетилетие от съществуването на новата международна система. Много от останалите “пазарни демокрации” едва сега започват да усещат заплахите, свързани с тази тенденция. Защото разпространението на ОМП дава на “държавите парии”, както и на международната организирана престъпност или на терористичните организации потенциалната възможност да заплашват или вредят на политиката на развитите държави. Влиянието на това разпространение върху големите “транзитни държави” има двойнствен характер, доколкото страни като Русия или Китай едновременно предоставят технологията за производството на този тип оръжия и, в същото време, са застрашени от разпространението му.

Отчитайки поляризиращото влияние на изброените по-горе четири глобални тенденции, следва да се замислим, дали и съвременната международна система не се движи към

Развитието на отношенията между най-влиятелните държави в света, показва, че това е съвсем реална възможност. Така, в последно време отношенията на САЩ с Русия и Китай в сферата на сигурността очевидно не вървят добре. В същото време укрепват връзките между Пекин и Москва в тази сфера, независимо от мощните противодействащи фактори. Активизацията на китайско-руските връзки се базира върху растящата подозрителност спрямо Запада, усилващите се общи интереси и естествените взаимоотношения, свързани с оръжейния бизнес. От друга страна, оформя се стратегически алианс между Русия, Индия и Иран. В същото време “държавите-парии” като Ирак, Северна Корея, или същия този Иран, си сътрудничат, предавайки си технологии и разработвайки обща тактика за действия против “пазарните демокрации”. Освен това има достатъчно свидетелства за ръст в сътрудничеството на руснаци и китайци с “държавите-парии”. Тревожното в случая е, че нациите, имащи значителни разногласия със Запада, могат да формират съюзи, водещи в крайна сметка тъкмо до появата на нова и опасна биполярност в света.

Въпреки това новият биполярен свят не е неизбежен. Историята не винаги се повтаря. И главната задача на Америка е да защити интересите си там, където те са застрашени от въпросните, потенциално поляризиращи света, тенденции, без при това да стимулира по-нататъшното сътрудничество между Китай, Русия, Индия и “държавите-парии”, насочено против нея. Най-добрият начин за решаване на тази дилема би могла да се окаже политиката, формулирана навремето от Теди Рузвелт така : “да разговаряме меко, държейки в ръка голямата тояга”. Което в нашия ХХІ век означава да се провежда политика на максималното интегриране на останалите големи държави. Т.е. САЩ трябва да се стремят да удържат Русия, Китай и Индия на правилния път на глобализацията и демократизацията. Продължаващата подкрепа за Русия от Международния валутен фонд, ускоряване обсъждането на въпросите за контрола над въоръженията и активизиране дейността на Съвместният съвет “НАТО-Русия”, са полезни крачки в това направление. По отношение на Китай, нашите взаимоотношения не следва да бъдат жертвани по чисто вътрешнополитически съображения, а безпристрастното отношение на САЩ към сблъсъците в Кашмир би подобрило отношенията ни с Индия. Освен това, членството на Пекин в Световната търговска организация значително ще придвижи страната по пътя към пазарната демокрация, намалявайки и възможността от поляризация в света.

Дипломатическите средства за сдържане на тенденцията към биполярност в света обаче, могат и да се провалят. И точно затова САЩ следва да гарантират сигурността си, обръщайки се към

Историческият анализ позволява да уточним основната потенциална опасност за развитието на сегашната международна система. Остава ни да се надяваме, че политиката, следваща принципа “да разговоряме меко, държейки голямата тояга в ръце” ще позволи на Америка да реагира адекватно на тази опасност.