В анализите, посветени на отминалите парламентарни избори, малцина обръщат внимание на формациите и коалициите, останали извън борда на 39-тото Народно събрание. Което е естествено. Единствено (и разбираемо) изключение е представянето на коалиция “ВМРО-Гергьовден”, при това не само защото тя бе на ръба на четирипроцентовата бариера (едно от странните обстоятелства бе, че нейните проценти паднаха под четири веднага след като Царят обяви на своята пресконференция, че приветства влизането и в Парламента). По-важното в случая е, че коалицията и, преди всичко, Българското национално движение олицетворявано от ВМРО, бяха признати от почти 170 хиляди българи за реална алтернатива на тотално дискредитиралият се двуполюсен “ляво-либерален” модел на родния преход.

Трето, Българското национално движение демонстрира сравнително адекватна (и бърза) реакция на драматичната промяна на ситуацията в навечерието на изборите и съумя да съхрани немалка част от завоюваните с толкова много труд през последните години привърженици. При това, за него гласуваха най-перспективните измежду тях, представители на онези социални и възрастови групи, които тепърва ще решават изборите в България.

На първо място, разбира се, във факта, че харизмата на Царя буквално “изсмука” гласовете на разочарованите от досегашния политико-икономически модел у нас. При всичките им усилия “гергьовци”, на които се разчиташе да привлекат към коалицията тъкмо част от подвластните на “царската хипноза” не можаха да го направят в необходимата степен, просто защото тя се оказа прекалено силна. От друга страна, самото “напасване” на коалицията се оказа не чак дотам безболезнен процес, предизвиквайки “искри” в един или друг регион. Макар че участниците в предизборния съюз бързо се постараха да я поправят, остана да тежи и допуснатата в самото начало на кампанията грешка, основното предизборно послание да бъде отправено предимно към младите хора, немалка част от които предпочетоха да не гласуват, а други – като онези от софийския Студентски град например, на практика бяха лишени от тази възможност. Определено бе недооценено значението на важни електорални групи, като железничарите например, масово гласували по-късно за НДСВ. От особено значение бе и фактът, че изнасяйки организационната и финансова част на кампанията, ВМРО не успя достатъчно пълноценно да впише своите специфични черти в общата физиономия на коалицията, което смути част от традиционно подкрепящите Организацията хора по места. Не бяха лансирани достатъчно нови лица, и просто популярни и кадърни хора, несвързани организационно с ВМРО, но подкрепящи изцяло нейните идеи и програма. Допусна се някои от отдавнашните идеи на Организацията, да бъдат поднесени на изборите като такива на други формации, без достатъчно убедително да бъде защитен приоритетът върху тях. Излишно се споменаваше СДС като едва ли не приоритетен следизборен партньор в момент, когато разочарованието от управлението на сините и търсенето на реална алтернатива придобиваше все по-масов характер. Накрая, не бяха малко онези, които не гласуваха за “ВМРО-Гергьовден” поради опасенията си, че тя не влиза в Парламента и гласът може да се окаже “загубен”.

за да може на следващите избори те да не бъдат повторени и коалицията “ВМРО-Гергьовден” действително да получи подръжката на онези 10-15% от българските избиратели, която и отреждат някои анализатори още от днес, и която всъщност отразява реалните и възможности. При всичките и кусури, поне засега, едва ли си струва тази коалиция да бъде изоставяна. Моделът и е печеливш, разбира се ако през следващия период бъде усъвършенстван в нужната посока. Необходимо е преди всичко да се открие оптималният “модус вивенди”, между онова “аз”, на което образно залага формацията на Дилов-син, и “ние” – ключовата думичка на патриотите от ВМРО през цялата и 108-годишна история. Нужно е да не се допусне относителният неуспех на изборите да стане повод за излишни страсти и търсене на изкупителни жертви, а по-скоро да се превърне в стимул за отстраняване на очевидните недостатъци. Трябва да се внимава също за възможни неприятни изненади от страна на коалиционния партньор, породени от силно завишеното след получения на изборите резултат самочувствие и офертите, които вече му подхвърля Царското движение. Най-важното обаче е, отстояването на собствената идентичност. А за тази цел, освен всичко друго, е необходим много сериозен аналитичен и пропаганден екип, който да наложи тази идентичност не само в рамките на коалицията (ако тя наистина се запази), но и пред медиите и обществото като цяло. Способен да привлече и онези авторитетни и популярни в национален мащаб неполитически фигури, които толкова липсваха на ВМРО на отминалите избори. Нужно е в крайна сметка да продължи обновяването на Организацията и окончателното и превръщане в модерна, прагматична, национално ориентирана и консервативна политическка партия.