Психологията на българина
Европеизирането на нашата бедна страна ще бъде трудно, също както и борбата срещу загрубяването на българската душа
Константин ГЪЛЪБОВ
*Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградски живот, поради бързото ни приобщаване към културата на Западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.
До каква степен сме дезориентирани
се вижда, преди всичко, от политиката ни. Закърмени с оня дух на свобода, който бушува в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканична сила във величавото Априлско въстание, а после и в двете въстания на македонци и тракийци, ние прогонихме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станахме жертва на своята склонност към дезориентиране: въобразихме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обединението на българското племе. Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът обладавал практичен ум. Това ли е практичност – да вярвяш, че
като си воювал месеци подред, докато твоите съюзници са си почивали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всичките вкупом, разчитайки на всичкото отгоре, че турци и румъни ще стоят със скръстени ръце? Това е нещо повече от непрактичност – то си е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на груб практицизъм, всъщност сме ужасно непрактични: изтървахме през 1913 преценката за себе си, изгубихме поглед за действителността, поставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориентираме през 1915 още повече! Обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб и това политиците ни добре съзнаваха, но в опитите си да се приобщят с нея, бяха се дезориентирали още преди Балканската война – дваж повече се дезориентираха, когато се захванаха с разрешението и. Политиците ни направиха каквото можеха, защото за повече не бяха годни. Нека Господ прости греховете им – народът няма да им прости никога.Много от грешките ни и в личен, и в обществен план носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. За разлика от българина, за разлика от други народи като нашия, европеецът не само е обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет към действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед към действителността.
Дезориентирани сме и в домогванията си до една по-висока духовна култура. И тук европеизирането ни, все едно дали въздействията идат направо от Запад или по обиколния път през Русия, е съпроводено от същото губене на усета за действителната нужда, на преценката за себе си.
Психологията на днешния българин се определя във висока степен от стила на неговия живот. Какъв е този стил? Това е стилът на живота в страна, намираща се под непрекъснатото влияние на толкоз близките до нея културни страни в Европа и обхваната от стихийната воля да догони тяхното развитие, страна, която се приобщава бързо към културните нужди на въпросните държави, но която, едновременно с това, е бедна, с ограничени възможности за стопанско развитие и затова безсилна да задоволи тия нужди. Всичко иска да има българинът, което имат хората в културните страни на Европа, но парите му са малко и оттам тази свирепа борба на
всеки против всички за печелене на пари, оттам и това загрубяване на душите. И понежеЕвропеизирането на нашата бедна страна
ще продължава да бъде все тъй трудно, затова и борбата на всеки против всички, и душевното загрубяване ще продължат още дълго време. Българинът ще бъде и утре такъв, какъвто е днес – дотогава, докогато е жива волята му за културен възход, но продължава да бъде все така беден.
От всичко това обаче, въобще не следва, че трябва стоим със скръстени ръце – че не трябва да противодействаме чрез средства, които макар и да не са в състояние да изместят българина по-чувствително от чисто практическата посока на живота му, все пак могат да го спасят от пълното загрубяване. Срещу злото би трябвало да се бори най-вече училището, макар че тази своя задача то дори не съзнава, пък дори и да я осъзнае един ден, такова, каквото е днес, просто не би могло да я изпълни, защото е повече една чисто образователна, отколкото възпитателна, институция.
А възпитанието в устойчивост: на усета за действителната нужда, на преценката за себе си, на погледа за действителността, се явява особено наложително тъкмо с оглед на политическия ни живот – за да се преодолее, ако не напълно, то поне отчасти, готовността ни да прегръщаме политически идеали неотговарящи на действителните нужди на българския народ, постигането на които не е по силите ни нито сега, нито занапред. Иначе лековерното отношение към крайните политически учения у нас ще продължава, чертайки ни едно бъдеще, бременно от неизвестност и изненади.
Затова крайно време е нашето училище и интелигенция ни, като цяло, да се отдадат в служба на споменатите по-горе две ключови възпитателни задачи – развитието на противодействащи сили срещу загрубяването на душите и дезориентирането на умовете.
[СЪДЪРЖАНИЕ]