Последното обаче, съвсем не отговаря на истината. През последните няколко години в Интернет се пявиха немалко български информационни агенции, адресите на най-големите от които са dir.bg и infonet. На тези страници намиращият се в мрежата може да прочете последните новини, прогнозата за времето и най-новите вицове, да беседва в чатовете и дори да си открие собствена електронна поща. И, разбира се, всички тези услуги се предоставят не на английски език, и дори не на латиница, а на традиционната ни писменост - кирилицата. Единственото, което се изписва с латински букви са заглавията на самите Интернет-страници. Тогава как може да се твърди, че Интернет задължително изисква латиницата, след като вече съществуват стотици, ако не и хиляди страници на кирилица?

Съвсем естествено се появява и въпросът, какво ще спечелим и какво ще изгубим, ако въведем латиницата като паралелна писменост на кирилицата. Написани с латински букви думите ни едва ли ще станат по-разбираеми за чужденците и те едва ли ще се втурнат да учат български, само за да комуникираме помежду си по-свободно. Истина е обаче, че английският език вече стана наложителен, а в рамките на Европейския съюз все по-голямо значение придобиват също немският и френският език. В много страни по света, като Холандия, Швеция, Дания, Китай, Япония и др., английският се изучава като втори език в училищата. Няма как да не признаем, че той вече се е превърнал в световен и универсален език за всички народи. Оттук идва и огромната необходимост да се изучава интензивно английският като втори език в училищата ни, необходимост, още по-силно налагана от предстоящото ни влизане в ЕС. Впрочем, усиленото изучаване на английски език от няколко години вече е залегнало в нашето образование. Тук обаче, съвсем спонтанно, възниква и паралелът със ситуацията отпреди само десетина години, когато руският език задължително се изучаваше като втори език в българските училища. И все пак, въвеждането на втори език е едно, а съвсем друго е замяната на една азбука с друга, макар и чрез паралелното въвеждане на новата в началото. Резултатът също е различен. В първия случай се отваряме към света и ставаме по-възприемчиви към богатствата и постиженията на чуждите култури (качество, което, между другото, е типично за българския характер), а в другия, ще си създадем чисто оптичната илюзия, че сме отворени за диалог, само за да прикрием силно напредващото си политическо късогледство. Така, замяната на кирилицата с латиница не само че няма да ни доближи до Европа, но и ще ни откъсне завинаги от корените на нашата хилядолетна културна традиция.

има две основни версии. Според първата, определени чуждестранни среди ни оказват силен, доскоро морален, а днес вече и политически натиск, за замяната на азбуката ни с латиница, вероятно дори като едно от условията за интегрирането ни в ЕС. Ако това е вярно, излиза, че в разширяващият се Европейски съюз не се зачита основното и най-демократично правило на обединена Европа - това да отстояваш себе си, такъв, какъвто си. Което пък означава, че ЕС действително заплашва да се превърне в нова Римска империя (или в Четвъртия германски Райх, според някои), в която основните налагащи се процеси са на денационализация чрез латинизация, не само като бит, стопанство и начин на живот, но дори и като езиково-културно самосъзнание. По тази логика Европейският съюз може да се окаже нова форма на пост-модерен колониализъм, чрез който се утвърждава тенденция на културна асимилация и деетнизация. Ако ЕС действително се изгражда върху принципа на равноправието, както навсякъде се твърди и ако наистина съществува подобно изискване към България за приемането на латиницата, би било справедливо не само ние да въведем латиницата, но и западноевропейците да възприемат кирилицата като паралелна азбука. Още повече, че и двете азбуки са сред най-големите културни постижения на Европа. Но това, разбира се, никога няма да се случи. Едва ли англичаните или французите ще се откажат от писмеността си. Тогава, защо ние да се отказваме от своята?

да не е толкова плод на външен натиск, колкото наша собствена инициатива, породена от огромното ни желание възможно най-скоро да влезем в Европеюйския съюз. Подобна вероятност не би трябвало да се изключва. Защото през дванайсетте последни години българските политици не само че не се научиха да казват "не", дори когато това е жизнено важно за националните интереси, но и нещо повече - нерядко сами поемат инициативата и правят предложения, които очевидно са в ущърб на националната ни политика. И всичко това само за да сме угодни на Великите сили (и по-точно на поредния "Голям брат") и покажем предаността си към тях… По същия начин някога демонстрирахме предаността си към Съветския съюз и идеята на комунизма, днес го правим по отношение на Америка или ЕС. И в миналото, и днес това угодничество нерядко надхвърля всички предели, прераствайки в откровено отрицание на родното и краен нихилизъм. Така и изоставянето на кирилицата ще означава на практика не само отказ от хилядолетното наследство на нашите предци, но и от модерната ни културна самоличност.

В известен смисъл, днес като че ли сме свидетели на цикличното повторение на предишни периоди от собствената ни история. Произведения от вече далечното минало като Паисиевата "История славянобългарска" или драмата на Войников "Криворазбраната цивилизация" сега изглеждат повече от актуални. Българинът сякаш отново е изкушен от блясъка на външните неща и в желанието си да се "цивилизова" по-бързо, нерядко съвсем безкритично и безразборно приема чуждото, привнасяйки го изкуствено в живота си. Едва ли има български автор, който да не е писал за това прословуто чуждопоклонство, което, разбира се, би могло да се разглежда и като една от поведенческите линии на нашето оцеляване. И все пак - оцеляване, изискващо прекалено големи жертви. И ако героите на Войников изглеждат смешни и жалки в своето сляпо и изкривено подражаване на "цивилизацията" и модата, днес с не по-малко основание бихме могли да сложим същото това заглавие - "смешна позорищна игра" - и на спектакъла, който нашите политици ни разиграват през последните дванадесет години.

Световноизвестният британски социолог Арнълд Тойнби, в своето многотомно произведение "Изледване на историята", разглеждайки различните древни и по-нови народи, стига до извода за особеното значение на външния стопански и културен натиск върху дадена цивилизация. В началото, когато този натиск е умерен, той служи като стимул за развитие на стопанството, държавността и културата на цивилизацията, върху която се упражнява. Когато обаче външният натиск премине