Да превърнем блатото в градина

... А за Вас?

От доста време насам се опитвам да извадя от забвение българските добродетели. Почти две години, на страниците на това най-българско списание, с поетичен патос и самодейна жар описвам ценностната система на дедите ни, превръщайки в смисъл на живота си стремежа към единение и възход на тази древна и многострадална нация. Бил съм кротък, бил съм наивен, бил съм и учтив. Но сега ще изровя томахавката.

Винаги съм гледал уважението ми към българските институции да се прехвърля и към политиците, които ги представляват. Уви, много малко са поводите да го правя. Политическото съсловие, като цяло, много рядко е било обект на моите писания. Което обаче, не значи, че не следя, кой как влиза и излиза от политиката. Естествено е и аз да не очаквам вниманието им към донкихотовските си “изцепки”. Но с мен или без мен, българските добродетели и ценностна система все още съществуват и натам трябва да бъдат насочени усилията на политиците ни. Още повече, че тъкмо в това и в премахване на страданията на българския народ са и техните задължения.

Какво обаче се получава в действителност? Преди да получат вота народа, всички се бият в гърдите, обявявайки “България над всичко!”. Но минат ли чертата, влязат ли във властта, започват да се зържат като “зомбирани” или просто като мухльовци. Изпълнявайки безропотно (поне така изглежда) всевъзможни “съвети”, “решения” и “директиви”, спускани отвън, но очевидно опасни за здравето на нацията ни. А пътят оттук до присъдата на историята за национално предателство може да се окаже много кратък.

Суверенна държава ли е България?

Формално, може би, да. Но, фактически, не. За да се приобщим към “модерния свят”, изискванията и ултиматумите към нас са много. Някои са приемливи, други – не дотам, а трети – съвсем не. Оставам с впечатлението, че за повечето от тях българските политици (без разлика на цвета им) проявяват прекалено голяма, дори престъпна, отстъпчивост. Разбирам, или поне се опитвам да разбера, че политиката, особено външната, е най-вече дипломация и там резките движения не са от полза. Но има една граница, отвъд която вече няма път назад. И веднага от историята възникват примерите, как се постъпва в такива ситуации. На 6 септември 1885 пионерите на модерната българска политика, без да питат никой, осъществяват Съединението, поставяйки Европа пред свършен факт. Същата тази Европа, която седем години преди това безмилостно нацепи Отечеството ни на дребни подпалки за камината си. През 1908 пък, дядото на сегашния ни премиер, след леко опипване на почвата, обявяви независимостта на България.

Ето как екстремните ситуации могат да се превърнат в звездни мигове на политиците, давайки им възможност вместо да потънат в забрава, да си извоюват място в “алеята на славата”, наречена народна памет, и да се превърнат в държавници. Въпрос на избор и мъжество, но и на качества.

Каква е ситуацията днес? Ами че тя си е направо екстремна. За да получим покана за членство в ЕС, се задължаваме да възприемем и “европейските ценности”. Безспорно, както навсякъде по света, и в Европа има много добри неща, които бавно и неусетно стават част от живота ни. И няма как да е другояче, защото и ние, самите сме част от Европа. Доскоро ни делеше само изкуствено наложената идеологическа “желязна завеса”. Така че тези новости в битието ни, нито ме плашат, нито ме смущават. Думата ми е за онези псевдоценности от морално-нравствената сфера, които могат да се окажат далеч по-опасни за човешкото в човека, отколкото атомната бомба за живота му. Без да претендирам за изчерпателност, ще изредя някои от тях: превръщането на парите от средство в цел (да не забравяме, че колкото повече са парите, толкова повече са и предпоставките за престъпления); което не може да се купи с пари, се купува с много пари, а ако и това не помогне, идва ред на бухалката и куршума; няма вечни приятели, има вечни интереси (а интереси винаги има и то различни); целта оправдава средствата (и дори не ги подбира); свободи и преференции за “леките” и “меките” дроги; свободи и преференции за хомосексуални и други подобни “общности” и свободното им афиширане в обществото.

Всичко това принадлежи към прехвалените либерални ценности и свободи, присъщи на “модерния свят”, които срещат съпротивата на консервативната българска душа. От друга страна, българинът е отворен и “адаптивен” за всяка новост, стига да е стъпил здраво върху собствената си традиция. А,

Кои са ценностите и факторите

гарантиращи стабилността на българската нация? По ред стечения на обстоятелствата (предимно исторически) българинът никога не е притежавал, кой знае какви материални богатства. Нещо повече, през голяма част от съществуването си, ние, българите сме били под чужда зависимост. Това са факторите, определили вековната ни ценностна система. Наред с вниманието и грижата за себе си, българинът открай време е прегърнал идеите за другарството и взаимната подкрепа. Той никога не е бил равнодушен към страданията и болката на другите. И така:

любов и преклонение към земята, като основен източник на прехрана;

създаване на собствен дом, като символ на сигурност и стабилност;

създаване на семейство и отглеждане на здрави и будни деца;

опазване честта и достойнството на семейството, защото на тях много често е било посягано;

грижи и внимание за по-възрастните родители, дядовци и баби;

даване на добро образование на децата за да постигнат това, което не са успели родителите им;

гостоприемство – малкото трикрако столче до огнището винаги е било предназначено за неочакван гостенин или закъсал странник;

толерантност и уважение към другите, към техния произход и вяра.

Все идеи и ценности, които струва ми се, трябва да опазим по пътя си към Европейския съюз. Просто защото са част от българската ни идентичност.

Така че, господа български политици, време е да изровите томахавките за да защитите българската чест и достойнство.

Аз лично пък съм готов да заровя моята на момента и да запалим с вас лулата на мира. Ах, колко много ми се иска!

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]