През 1941 жители на полско градче и селяни от околността отмъщават за преследванията на съветските окупатори на … невинните си съседи евреи, като ги измъчват и запалват живи. През 1943 български десни политици спасяват почти всички евреи в Българи, но за “награда” по-късно комунистическият режим ги вкарва в затвора или осъжда на смърт.

Тези факти нямат просто обяснение. Защо поляци, пострадали от съветския терор, решават да избият евреи, които са не по-малко потърпевши от него. Дали това престъпление, извършено от полуграмотни селяни, занаятчии и работници, може да се квалифицира към същата категория като убийствата, дело на образовани и школувани немски полицаи? Защо българите успяха да спасят почти всичките си евреи, докато холандците, които също не са антисемити, не успяха и само 20 процента от еврейската им популация преживя войната?

Преди Втората световна война в България живеят около 50 000 евреи, т.е само 1% от населението, почти такава е пропорцията на евреите в Германия и Италия, но много по-голям е делът им в Австрия, Унгария, Румъния, Полша и Русия. Възниква въпросът, дали съотношението на еврейската популация към общото население в дадена страна има пряка връзка с развитието на антисемитизма. Българският и италианският примери дават положителен отговор, но този с Германия е важен контрааргумент. Очевидно са действали и други фактори, формиращи антисемитизъм в обществото. Българските евреи (предимно сефарди) са търговци, занаятчии, много рядко индустриалци, банкери, поземлени собственици, адвокати или учители. Почти няма евреи в българския офицерски корпус или в държавната администрация.

За разлика от Унгария и Полша, българските евреи не играят важна роля в тамошното комунистическо движение. С други думи те не са представлявали нито политическа, нито икономическа заплаха за другите групи. Нещо повече, понеже в България евреите са били малобройни и сред журналистите, артистите и писателите, консервативните критици на съвременната култура не са могли да ги обвиняват в неморалност, космополитизъм и други грехове. Липсата на евреи по върховете на обществената йерархия обяснява маргиналния характер на антисемитизма в България. Въпреки това българските евреи е имало от какво да се плашат. Някои правни разпоредби в страната са били измежду най-антиеврейските в Европа. Така, през октомври 1940, при авторитарната власт на цар Борис III, е приет Закон за защита на държавата, драстично ограничаващ правата на евреите. През 1941 са въведени допълнителни ограничения. Евреите били длъжни да спазват полицейски час, на мнозина са отнети жилищата, други са принудени да работят в трудови бригади, всички трябвало да носят жълтата давидова звезда.

До далеч по-тежки преследвания срещу евреи се стига извън границите на страната. През 1941 България участва в немската окупация на Югославия и Гърция, като за награда получава Беломорска Тракия и значителна част от Македония и Косово. Макар че на София не е позволено да анексира тези територии, на местното население, с изключение на евреите, е дадено българско гражданство. Този ход подсказал, че се готви депортация на 11,384 евреи, които през март 1943 били предадени на хората на Адолф Айхман. Те ги откарали в Освиенцим и Треблинка, където почти всички били ликвидирани.

Главната отговорност за този акт носят цар Борис III и премиерът - професор по история Богдан Филов. Министър-председателят е симпатизант на немците, но Борис чувства антипатия към нацизма. И днес българите спорят, какви мотиви са стояли зад решението за съдбата на македонските и тракийски евреи, както и за причините за внезапния поврат през 1943, когато "хитрият" Борис отменя депортацията на българските евреи.

В Италия, Унгария, Словакия и Румъния, страни - съюзнички на Германия, властите ту подпомагат, ту саботират депортацията на местните евреи, главно (но не само) поради промените във военната конюнктура. В тези страни влиянието на обществото върху решенията на правителствата е било крайно ограничено. Друга е ситуацията в България, където антисемитският закон от 1940 предизвиква масово възмущение, като първият протест е дело на водещи писатели и интелектуалци. Наистина, и в Унгария, писатели и артисти първи се възправят срещу антиевреиските закони, в това число композиторите Бела Барток и Золтан Кодай. Но в България остри протести до Народното събрание изпращат и професионални съюзи, политици и религиозни водачи. Тези протести вместо да заглъхнат, както в другите страни, нарастват, а държавните служители, обществото и самите евреи игнорират носенето на давидовите звезди.

Депортациите започват през пролетта на 1943, като първият акт е задържането на македонските и тракийски евреи, след което започват арести и в самата България. Тогава

През лятото на 1943 царят също се обявява против изгонването на евреите. Депортацията е отменена, макар че Пешев е изхвърлен от партията си, а самият цар умира при загадъчни обстоятелства през август същата година. Подобно на колегите си в Дания и Италия, немският посланик в София в своите доклади започва да се придържа към местния възглед по еврейския въпрос. Хиляди български евреи са изпратени на принудителна работа на село, но почти всички доживяват идването на Червената армия през септември 1944.

Скоро комунистите установяват господство в цялата страна и избиват много представители на елита, а всички депутати от дотогавашната управляваща партия са дадени под съд. От 43-та депутати, подписали декларацията на Пешев, комунистите осъждат на смърт 20, а останалите получават дългогодишни присъди. Самият Пешев е осъден на 15 години затвор, но е освободен след две. Ликвидиран е депутатът Икономов, който пръв алармира за депортацията на евреите, а също и депутатът Петров, остро противопоставил се в Народното събрание на Закона за защита на държавата. На митрополит Стефан е забранено да извършва богослужение.

Никой от тези храбри хора не е пострадал докато България е била съюзничка на Хитлер. Ликвидирали са ги комунисти, а част от еврейската общност безучастно е наблюдавала това. Двама адвокати-евреи отказват защита на Пешев. Трети се съгласил, но за тази смела постъпка по-късно е отстранен от адвокатската колегия. По ирония на съдбата Пешев не е обесен не заради спасяването на евреите, а защото като министър на правосъдието е спрял екзекуцията на ляв опозиционен водач.

След войната, повечето от българските евреи емигрират (главно) в Израел, като България остава judenfrei (“свободна от евреи”), подобно на другите страни от Централно-Източна Европа с изключение на Унгария и Румъния. При комунистическата власт рядко се споменава за преследванията на евреите през войната, и ако този въпрос все пак се повдига, то е за да се припише оцеляването на евреите на Комунистическата партия.

Като претегля аргументите за и против, Цветан Тодоров смята, че макар царят да е отговорен за смъртта на близо 12 хиляди души, му дължим признание за спиране на депортацията на българските евреи, въпреки настояванията на Германия. Това е голямо постижение, но щом е така, още по-голяма е заслугата на Димитър Пешев и споменатите депутати, които са успели, защото зад тях е било общественото мнение и особено Българската православна църква. На фона на бездействието на папа Пий ХII и католическия клир в Германия, българските православни йерарси са модел за добродетелност и решителност. Но кой днес помни тогавашните герои? Пешев, чиито кратки спомени Тодоров дава в документалната част на книгата си, е почитан в Израел като един от 13-те българи сред Справедливите измежду народите на света. Но неговата и на другарите му трагична история е останала почти незабелязана от историците на Втората световна война.

Реконструирайки съдбите на тези почтени хора в родната му България, Цветан Тодоров - радващ се на голямо уважение френски философ и публицист, показва, че добрината може да разцъфне и в екстремни условия. Нещо повече, той вярва, че тъкмо в такива условия тя е най-автентична, което убедително доказва и в книгата си "Пред лицето на крайностите: моралността в концентрационните лагери" - майсторско сравнително изследване на хитлеристките и съветските лагери.

Дълбоката и страшна книга на Ян Томаш Грос "Съседи" пък разказва за поляците и евреите, два народа които най-много изстрадаха в годините на Втората световна война. В нея се описва, как един юлски ден на 1941 половината жители на източноевропейско градче избиват другата половина - около 1600 мъже, жени и деца. Според автора, полските християни от Йедвабне - градче в бедна провинция на североизточна Полша, участват във варварските мъчения и убийства, или поощряват убийците. Освен едно семейство, никой не помогнал на жертвите. В селището имало малка група немски жандарми, но според Грос престъплението е извършено от поляци, с мълчаливото съгласие на немците и без тяхно пряко участие. Нищо чудно, че излизайки преди година в Полша и на полски език с такова тежко обвинение, книгата на Грос възбуди бурен спор, чиито край още не се вижда. Дебатът се развива и почти всеки ден се появяват нови свидетелства и полемични материали.

След войната страшната история на Йедвабне не е била напълно забравена, но като че ли никой не е интересувал от разкриване на цялата истина, а в полското обществено съзнание не се съхранил споменът за тези събития. Това изглежда непонятно. Питам се обаче, колко ли американци са чували как през май 1921 в Тулса, щат Оклахома, бели жители, насъсквани от местни вестници и политикани, избиват няколкостотин невинни чернокожи съграждани. Макар, че по професия съм историк, самият аз разбрах за това неотдавна, 44 години след пристигането ми в САЩ. При това клането в Тулса е станало в мирно време, докато в престъплението в Йедвабне е извършено в разгара на кървава война, след смяна на жестоки окупатори и в обстановка на пълен политически и административен хаос.

Евреите и другите жители на Йедвабне живеели в

до края на лятото през 1939, когато на 24 август, по договора между Хитлер и Сталин, идват немски войници, а по-късно червеноармейци. Няма съмнение, че включването на Източна Полша в СССР е съпътствано от страх и омраза. В по-раншна своя студия Грос описва заточването в Сибир на 1.25 млн. жители на Източна Полша - главно поляци, но също евреи и хора от друга националност, много от които загубват живота си. По-голямата част от депортираните принадлежат към полския обществен, политически и военен елит. Между 1939 и 1941 съветските функционери унищожават или предизвикват гибелта на три до четири пъти повече хора, отколкото немските окупационни власти, въпреки че окупираната от СССР част на Полша е с двойно по-малко население от това в полските земи, включени към Третия Райх. Окупаторите конфискуват земята на селяните, на техен гръб са и акциите на антисъветските партизани, тъй като са последвани от брутални умиротворителни действия от страна на армията и милицията в селските райони. Нищо чудно, че след немското нападение срещу Съветска Русия на 22 юни 1941, много жители на тези земи - поляци, украинци и белоруси, посрещат немците като освободители. Подобна реакция се наблюдава и в Балтийските републики и Бесарабия, които Съветите окупират след пакта Рибентроп-Молотов.

Както пише Грос в “Съседи”, преди да дойдат немските войски, в Източна Полша имало слухове, че новите окупатори разрешават на християните да ликвидират евреите. Междувременно, в съседни на Йедвабне селища немската полиция разстрелва хиляди евреи. В такава обстановка мнозина местни жители сметнали, че е настъпил момента да отмъстят за репресиите на “юдо-комуната”. Възниква и възможност за заграбване на еврейските богатства. Началото на погрома започва 1-2 дни след пристигане на немските войници, като кулминацията на зверствата е на 10 юли. Но още преди тази дата селяни от съседните села пристигали с празни каруци с надежда за плячка. На 10 юли Мариан Кароляк, самопровъзгласил се кмет и главен подстрекател на по-нататъшните събития, вика младежи, въоръжени с камшици, ножове и брадви, които нападат еврейските къщи и изгонват обитателите им с бой и ритници и ги натирват към градския площад. Един мъж, убива с нож 18 евреи, други отсичат глави, избождат очи. Преди да ги убият, карат млади евреи да носят и погребат бюста на Ленин. Всичко това става пред очите на развеселени зрители. Накрая, останалите живи са натикани в селски обор и изгорени. Тези които опитват да избягат, са убити със сопи.

Анализирайки това събитие, Грос не приема че в комунистическата власт по тези места е имало много евреи и, че червеният терор е главен повод за гнева на селяните. Стига до извода, че причината по-скоро е обикновената алчност и вековна омраза към “богоубийците, проливали кръвта на християнски деца”. Никой от местните католически свещеници не си мръдва пръста да защити евреите, макар че са имали достатъчно авторитет да спрат погрома.

Грос не твърди, че всички поляци са като жителите на Йедвабне, напомня обаче за спонтанните жестокости и на други места, че антисемитизмът се разпалва и след войната и, че единственото семейство от Йедвабне, укрило евреи, става обект на такава ненавист и даже физическа агресия, че след войната напуска Полша и днес живее в Чикаго. Грос отива дотам, че перефразирайки Голдхаген, използва определението “палачи”, като че ли визирайки поляците като народ.

Безспорно, подобно съждение е неправилно, както по отношение на германския народ, така и на полския. Погрешно е и да се сравнява Полша с Австрия, като че ли няма разлика между страна, стотици хиляди граждани на която воюват срещу нацистка Германия и такава, дала стотици хиляди войници на Третия Райх, в това число и голям процент от есесовците и комендантите на концентрационни лагери.

Книгата на Грос се приема в Полша, искрено казано, по удивителен начин. Положителните отзиви са повече от критичните. Тук си струва да припомним, че от ХVIII век насам поляците се възприемат като народ от мъченици - окупиран, унижаван, експлоатиран от имперски нашественици. Затваряни и екзекутирани, поляци воюват "за вашата и нашата свобода" близо два века в различни части на света. През Втората световна война над милион етнически поляци загиват в немски лагери и затвори, десетки хиляди присъединили се към британската, американската и съветската армии, срещат смъртта на бойното поле. Само от август до октомври 1944, във въстанала Варшава, загиват 250 хиляди.

След Втората световна война западните съюзници се съгласяват Полша да бъде включена в съветската сфера на влияние, а цялата страна е "преместена" от изток на запад, което причинява гибелта на хиляди поляци, украинци и немци.

Някога гостоприемните полски крале приемат в страната си повече евреи, отколкото цяла Западна Европа. Макар в периода между Първата и Втората световна война в Полша да нараства антисемитизмът, едновременно процъфтява и политическият и културен живот на полското еврейство. В светлината на този опит, обвиненията на Грос се изсипват като студен душ. През последните години стана ясно, че в Европа е имало широкомащабно сътрудничество с нацистите и Холокостът не е само тяхно дело. Днес полският президент, правителството и дори католическия първосвещеник кардинал Глемп се извиняват за престъпленията, за които почти никой не е знаел до излизането на книгата на Грос. Разбира се има и такива, които "демаскират" Грос и неговата книга. Някои повтарят класическото обвинение за "еврейски заговор". Но не те доминират в публичното пространство. Други пък (което е правилно) искат да бъдат представени допълнителни доказателства. Различните мнения по ключови исторически въпроси, както и съмненията за правотата на отделни фрагменти от книгата, бяха обаче интерпретирани от някои западни привърженици на Грос като антисемитски. Всъщност, нито едно историческо изследване не бива да се възприема като евангелие, особено книга, използваща ограничен доказателствен материал.

В публикуваните критики на "Съседи", изпъква аргументът, че авторът подценява жестокостите на съветската окупация. Търсейки отговор на въпроса, защо окупацията е тласнала някои поляци към крайно насилие, е добре да се върнем към един по-стар труд на Грос "Вносната революция". Заемайки се с най-противоречивата тема в полско-еврейските отношения, а именно участието на евреите в комунистическото управление на окупираните от Съветите територии, Грос убедително доказва, че в Белостокска област например, делът на евреи участвали в съветските репресии е бил съвсем малък, а специално тези от Йедвабне са напълно невинни. Но полските критици на Грос и особено проф. Стшембош, подчертават, че (като цяло) в Източна Полша е имало голям процент евреи, участвали в комунистическата милиция и нейните престъпления. В "Съседи" Грос (за разлика от предишните си публикации) вече не подчертава радостното посрещане на Червената армия от множество евреи през 1939, както и фактът, че в Полската комунистическа партия е имало непропорционално много евреи.

Доста евреи възприемат идването на Червената армия с естествено облекчение, то просто ги спасява от нацистите. И, както би могло да се очаква в такава ситуация, мнозина сътрудничат със съветския режим - например като милиционери или сътрудници на политическата полиция. Разбира се, както припомня и Грос, много са заточени в Сибир, а хиляди отчаяни евреи дори са молили съветските власти за разрешение да се преселят в окупираната от немците част на Полша. Не трябва да отрича обаче, че евреи са участвали в комунистически престъпления. Те, както всички други, са постъпвали различно.

Главният спорен въпрос в този случай, е дали немските жандарми, войници или служители на Гестапо в Йедвабне на 10 юли, действително са били само неколцина. Грос твърди че те били по-малко от дузина и само фотографирали изстъпленията (макар че снимки не са намерени). Във връзка с дебата, породен от неговата книга, Институтът за национална памет изпраща специалист да търси данни в немските архиви. Досега обаче, не са открити доказателства, подкрепящи или отхвърлящи присъствието на немски войници в Йедвабне. Спорът за немското присъствие е свързан и с друг неясен въпрос - защо евреите не са се защитавали. Те били две трети от населението на Йедвабне, а жителите-поляци не са имали огнестрелно оръжие. Когато критиците на Грос му задават този въпрос, той отговаря, че бащите в еврейските семейства е трябвало да се грижат за жена и деца. Но нали обикновено тъкмо в защита на семейството, хората са готови да рискуват собствения си живот! В екстремни ситуации полски евреи нерядко са водили неравни битки с въоръжени до зъби есесовци. Човек съвсем естествено се пита, защо ковачите-евреи не са хванали вили или други железни оръдия, с които да пропъдят нападателите. Може би липсата на съпротива говори именно за присъствие на голяма група въоръжени немци сред тълпата. Тоест, необходимо е изследванията и дебатите за злодеянието в Йедвабне да продължат.

Грос е прав, отбелязвайки, че много смели поляци - сражаващи се против хитлеристите са били антисемити, много от тях също са убивали евреи. Най-малко един от убийците в Йедвабне по-късно попада в Освиенцим. От друга страна, създателката на “Жегота” - единствената във военновременна Европа организация, чиято единствена цел е спасяването на евреи, също е била отявлена антисемитка и неведнъж е заявявала, че евреите трябва да се махнат от Полша след войната!

Всичко това, разбира се, не оправдава ужасното престъпление на стотината селяни и занаятчии, превърнали се в убийци пред очите на пасивните наблюдатели. Самият Грос не намира убедително обяснение на станалото.

Както знаем, по онова време, немалко жители на Източна Европа участват в започнатите от немците репресии. Мнозина се радват на злата участ на евреите или обръщат глава с безразличие. Погроми, подобни на този в Йедвабне, стават в Австрия, Литва, Украйна и Румъния. В собственат ми страна - Унгария, до 1944, властите общо взето защитават евреите. Но когато започва немската окупация, същите чиновници усърдно организират арести и изпращат на смърт в Освиенцим общо половин милион унгарски евреи. Понеже репресиите са дело на властите, обществото няма особена възможност да участва в тях. Но след войната пламъкът на антисемитизма се разгаря - майки не позволяват децата да излизат от дома от страх, че евреите ще ги отвлекат за да изпият кръвта им. Мнозина пък се опасяват, че евреите ще се върнат и ще си поискат присвоеното имущество.