Ако се вярва на древногръцкия философ Епиктет, истинската мъдрост е да оставиш нещата да следват естествения си ход. Вероятно така смята и руският президент Путин, съдейки по хладнокръвието, с което Москва прие победата на Буш-младши и появата на републиканска администрация начело на американската свръхсила. Като истински поклонник на Клаузевиц, руският лидер предпочете плавно, стъпка по стъпка, да изяснява на новите управляващи в САЩ своите приоритети и цели. И, ако се съди по срещите му с Буш в Любляна и Генуа, той е на път да успее. Ясно е обаче, че принципната основа, на която се градяха отношенията между Москва и Вашингтон по времето на Клинтън, вече не съществува.

От самото начало администрацията на Буш демонстрира враждебност към Русия. Докато Департаментът по отбраната яростно клеймеше политическите, стратегически и икономически връзки между Москва и Техеран, ръководителката на Националния съвет за сигурност Кондолиза Райс заяви, че “Русия е заплаха за Запада”, а самият Буш побърза да уточни: “Москва вече не ни е враг, но все още е в състояние да ни застраши”. Последва включването на Русия в списъка на страните, представляващи заплаха за САЩ, а преговорите за преразглеждане на руския дълг бяха блокирани. Заговори се дори, че двете страни се намират в състояние на “студен мир” помежду си.

Подобно поведение частично се обяснява с отказа на Москва да се примири с плановете на Буш за изграждане на Нова противоракетна отбрана (НПРО) и отмяната на споразуменията от 1972. В основата му обаче, е намерението на Белия дом да се върне към политиката отпреди началото на 90-те години, в резултат от което Русия отново се третира като “глобален конкурент” на САЩ и следва да бъде изтласкана от Европа. Най-сериозната пречка пред тази

обаче си остава постоянното влошаване на американо-китайските отношения. Случаят с шпионския самолет на САЩ, принуден да кацне в Китай, ясно показа, че светът вече не се върти около оста Москва-Вашингтон. Като последица от мощното си развитие през последните години Пекин очевидно търси начин да използва демографския си потенциал, икономическия си ръст и военна мощ, за да играе ключова роля в Азия и Тихия океан. Хегемонистичната китайска политика не можеше да не се конфронтира с американската свръхсила, активно присъстваща в този регион. В определен смисъл, бихме могли да кажем, че днес в Азия Адам Смит се сблъсква с Конфуций. Някогашната “конструктивна ангажираност” в отношенията между Пекин и Вашингтон се заменя от нарастваща враждебност, а “тристранната дипломация”, лансирана от Кисинджър през 70-те, окончателно остава в миналото. Западни експерти мрачно предсказват скорошното изграждане на мощен антиамерикански фронт по оста Москва-Пекин.

Истина е, че и руснаци, и китайци не пропускат да разиграят тази възможност. Още през 1996 Елцин и Дън Сяо-пин подписаха документ за “стратегическо партньорство през ХХІ век”, последван от множество декларации в подкрепа на “многополюсния свят”. От друга страна обаче, в изграждането на съюз между Русия и Китай не бе постигнато кой знае какво, независимо от скорошните срещи между китайския и руския президенти, ръста в търговския баланс или масираните доставки на руски военни технологии за Пекин. Москва има всички основания да се бои от нахлуването на мощен поток китайски емигранти в Централна Азия и Източен Сибир. Стара китайска мечта пък е използването на реалните руско-американски противоречия за установяване на хегемония първоначално в Азия, а след това и в света.

Всичко това изкушава Москва да разиграе вместо китайската, европейската карта. Аргумент, подкрепящ такова решение, е недоволството на западноевропейците от бруталната американска доминация в НАТО и решението на Буш за изграждането на НПРО. Още на руско-европейската среща в Стокхолм, през март 2000, бе поставен въпросът за “глобално партньорство” между Москва и ЕС, което между другото вече се реализира отчасти в сходната им позиция по събитията в Македония например. Путин дори предложи изграждането на транссибирски “логистичен мост” между Европа и Азия.

Между другото, подобно “глобално партньорство” между Русия и ЕС не противоречи изцяло и на интересите на САЩ. Колкото и да изглежда утопична идеята за за изграждане на общ цивилизационен “евразийско-атлантически” фронт, възможността от радикални трусове в пространството между Ванкувър и Владивосток я превръщат в императив. Изправени пред демографските, икономически и културни трансформации, разтърстващи планетата, и САЩ, и Русия, и ЕС нямат друг шанс освен геополитическата консолидация. Необходимо предварително условие за това обаче, е превръщането на Западна Европа от американски сателит в самостоятелен геополитически субект. Както и подкрепа за Русия, за да успее да балансира американската мощ в този наистина стратегически “голям триъгълник”. От създаването на който всички участници (европейското ядро, северноамериканската и руско-сибирска периферии) могат много да спечелят.