В годината, през която в цяла Европа все повече се говори за надигаща се дясна националистическа вълна, в България политиците все още не са наясно, как трябва да изглежда един националистически дебат и има ли изобщо той почва у нас? Повече от очевидно е, че третираните на Запад теми - емигранти, бежанци, безработица и социален статус, са не толкова неприемливи, колкото безсъдържателни в българското ежедневие.

който стои пред българските националистически партии е, има ли изобщо българинът нужда да стимулира своята национална идентичност? Категоричният отговор на всеки срещнат на улицата без съмнение ще бъде - да и още как! Но задължение на политиците в момента е да се замислят, дали това наистина е така? Защото ролята на партиите не е нито възпитателна, нито образователна. Тяхната задача е да задоволяват възникнали в обществото потребности, а не да се опитват сами да стимулират тяхното формиране. Последното е задача и мисия на онези среди, които обикновено обозначаваме като (десен или ляв) “интелектуален елит”. Дванадестгодишната история на новата ни демокрация многократно и по недвусмислени начини показа, че колкото и красноречиви да са политиците, не могат да накарат хората да участват в дискусии по теми, които не ги интересуват пряко. И въпреки, че националистическите ценности изглеждат много романтични за мнозинството от българите, те, въпреки това не стоят на челно място в дневния ред от проблеми на обикновения гражданин, нито пък са част от създадения вече поколения наред личен мироглед. Изводът е, че възрожденският тип национализъм не може да бъде пълнокръвен повече от век по-късно.

И това е най-голямата трагедия на всички националистически организации у нас. Българинът знае, какво е било националното самосъзнание на неговите прабаби и прадядовци. Познава (поне донякъде)поетите и писателите, творбите и патосът, които са възпитавали националната гордост на нашенци преди сто години. Той обаче няма ни най-малка представа, как трябва да възприема днес себе си и малката си държава. Какво е мястото му в съвременния свят, къде се намира България на днешната световна карта. Той не знае, какво трябва да харесва, за да не изпада в конфликт със себе си. Не знае, от какво трябва да се страхува, за да се чувства адекватен. Не знае, към какво трябва да се стреми, за да се чувства модерен. Той не знае как трябва да живее, за да живее за себе си. На фона на цялото това незнание размерите на ширналия се из страната ни национален нихилизъм изглеждат дори много по-скромни, отколкото би могло да се очаква. Истинският генератор на този огромен национален проблем всъщност е образованието и много тясно свързаното с него домашно и обществено възпитание. Политиците могат да се справят с него само ако дойдат на власт и променят системата. Дотогава обаче единствената им възможност е да избягват задълбаването в абстрактния националистически патос, както разбира се и неадекватния стремеж да се копират едно към едно възрожденските идеи, и да се опитат вместо това да адаптират към националистическата тема реални проблеми от ежедневието на българина. В този смисъл, ангажирането на национално ориентираните формации с въпроса за затварянето на АЕЦ "Козлодуй" е добър ход, макар и крайно недостатъчен за сериозен политически пробив. Необяснимо е защо десни партии като ВМРО-БНД, Гражданската партия, пък дори и не чак толкова дясното Движение "Гергьовден" не присъстват по адекватен начин в толкова актуалния и изключително популярен в обществото ни дебат за

Или пък в този за съдбата на родните селскостопански производители например. Ясно е, че бедният и масово безработен българин не би могъл да се интересува толкова много от защитата на едрия или по-дребен национален капитал (което несъмнено е приоритет за модерните десни и национално ориентирани партии на Запад), колкото от защитата на личната си безопасност и на собственото си оскъдно имущество. Затова симпатични и адекватни в неговите очи логично са най-вече тези политици, които се занимават със собствените му проблеми, а не толкова с проблемите на отсъстващите от ежедневния му бит “национални капиталисти”. Впрочем, ако не бяха вестниците и медиите, българинът така и нямаше да знае нито едно от спряганите непрекъснато имена на мастити родни бизнесмени. Простата причина за това е, че той все още не печели нещо реално от т.нар. “национален капитал”, притежаван от въпросните хора. Техните пари не създават достатъчно работни места за обикновения българин, данъците им не формират основните постъпления в държавната хазна, а и обществената им дейност не носи кой знае какво облагодетелстване за редовия гражданин. Затова ми се струва недотам перспективно политиците да разчитат, че изтормозения и отчаян българин ще се трогне от проблемите на шепата национални капиталисти и ще сътрудничи активно за тяхното решаване - грешка, която българските националисти допускат масово.

Друга, пак учебникарска от гледна точка на политическата теория, но пък отново недотам близка за българина тема е църквата. Истината е, че дейността на тази институция сравнително рядко е била решаваща част от живота на българското общество. Изключение правят един или два, действително ключови, момента, чието историческо значение обаче не оправдава очакванията църквата и днес да се възприема като съкровена част от българския бит. За повечето българи, дори и за тези, които редовно спазват религиозните обичаи или пък ежедневно контактуват със свещениците, църковната институция си остава не само доста непозната, но и нереална, почти напълно отсъстваща от бита и света на обикновения гражданин. Съвременният интерес на българина към християнството е по-скоро опит за мимолетно бягство от отвратителната действителност чрез потапяне в един чисто духовен свят. От тази гледна точка всякакъв дебат за съдбата и ролята на църквата, стартиран от политическите среди, трудно ще може да събуди активното участие дори и на хората с най-патриархален морал. Всъщност, това показва и практиката. Темата за разкола в Българската православна църква, колкото и скандална да е, вече години наред не успява да мобилизира интереса на гражданите към проблема.

И все пак,

Сигурен отговор на този въпрос може да даде единствено бъдещето. За нас остава да се надяваме, че той няма да мутира в някаква екстремистка изява, въпреки, че реални предпоставки за това все пак съществуват. Но заплахите далеч не са в десния ценностен спектър, ако у нас изобщо може да се говори за достатъчно развит такъв.

Много по-реална в момента е заплахата националната идея да се монополизира не толкова от леви екстремисти, колкото от ентусиазираните да вземат скоро властта родни социалисти. За малките национални партии като ВМРО това ще бъде пагубно, защото ще отнеме цялата им реторика и поле за изява. За съжаление, единственият реален път поне донякъде да се реализира българският национализъм е само като допълнителна “гарнитура” към друга по-мощна политическа доктрина. Докато беше в апогея си, СДС не успя да се възползва от тази възможност. Сега един умерен националистически тон би помогнал на левите в голяма степен не само да обяснят отношенията си с ДПС, но и да поставят ясни рамки на това сътрудничество. Има индикации, че това се съзнава в централата на Социалистическата партия, където вече анализират възможностите за съживяване, макар и под различна от досегашната форма, на т.нар. “обслужващ национализъм”.

Единственият шанс на десните партии да попречат да се случи такова бъдеще е да водят много активен националистически дебат днес. Той може и да не е типично европейски, може и да е малко тромав, особено в началото, но пък със сигурност ще ги легитимира като "национални защитници" каквото и да значи това, в очите на избирателите. А за гласоподавателите не е нужно да знаят, що е национализъм и има ли той почва у нас. Достатъчно е някой само по-често и по различни поводи да повтаря словосъчетанието "българска нация", докато най-после всеки, сам за себе си, го изпълни с достатъчно съдържание.