Все повече българи напоследък, откровено говорят и подкрепят необходимостта от “здрава ръка”. Дори хора, принадлежащи към горните етажи на обществото – интелигентни и заможни, макар и с известна неохота, също признават, че биха приели една откровена диктатура. Защото вярват, че само така държавата ни най-сетне би тръгнала в по-добра посока. И когато обсъждат модели за подражание, вече не споменават западните демокрации, а говорят най-вече за диктаторските режими. Сещат се, че Гърция е минала през военна диктатура, Турция – също, да не споменаваме Испания, Португалия или Чили – все страни, където “здравата ръка” е довела до икономически подем. А отнемането правата и свободите на гражданите и обществото, съпътстващо този тип режими, все повече се приема като необходима жертва за оцеляването на същото това общество.

Логичният въпрос е,

Защо българинът, познал свободата си само преди дванайсетина години, се отвращава от нея и иска да я замени с нещо друго? Защо едно такова благо, за което хората са вдигали революции, водили са войни и са проливали реки от кръв, сега може да бъде пожертвано с лекота? Горчивата истина е, че у нас практически всички основни компоненти на демокрацията са се обърнали в действието си срещу обществото. Така, разделението на властите служи не за взаимния контрол между тях и ограничаване на пороците вътре в тях, а за противопоставянето им, изродило се в непрекъснати борби за надмощие. Затова при нас има не разделение на властите, а война на институциите. Българската държава не е единен механизъм, преследващ общи цели, а по-скоро механичен сбор от няколко по-малки “вътрешни държавици”, всяка от които е заграбила своето парче власт и с негова помощ се бори с останалите – съд, парламент, правителство, президент, кметове…

Многопартийната система в България пък служи не за извеждане на най-добрите предложения и идеи за развитие, а за налагане хегемонията на определени модели, обслужващи конкретни групови и лични интереси. Затова у нас все още не може да се появи сериозна партия, която да защитава националните интереси, да следва ясна дясна или лява политика и да отстоява държавните интереси на международния пазар. В България има няколко големи партии с формално различни платформи, но реално следващи една и съща политика – преразпределяне в частен интерес на обществените блага. Тези партии са създали мощни ограничителни механизми, предотвратяващи появата на нови идеи и налагането на едно по-разчупено мислене. Резултатът е, че народът просто няма за кого за гласува – принуждават го да пуска бюлетини за едно и също нещо, боядисано в различен цвят.

Свободната пазарна икономика у нас не е инструмент за повишаване на производителността и конкурентноспособността, нито на растежа и благосъстоянието, а по-скоро средство за съсипване на националното стопанство. Така, реформата в земеделието разруши едни зле работещи структури – т.нар. ТКЗС, без да ги замени с нищо. Връщането на по 10-20 декара на 2 милиона, живеещи в градовете - това ни е реформата! В индустрията тази “реформа” замени едни непроизводителни и слаби предприятия с никакви. Закри ги – това ни е реформата! Приватизацията стана не за да се осигурят пари за изплащането на външния дълг или за реинвестиции, нито дори за попълване на пенсионните фондове, а за да се напълнят джобовете на ограничен кръг привилегировани. Тоест, общият резултат от демокрацията в икономиката е, че има формална демокрация но няма реална икономика….

Реформите в здравната, образователната, културната и прочие сфери бяха сведени не до практически промени, повишаващи ефективността (както е на Запад) а до елементарното обезкръвяване и свиване на тези сегменти. Това е – по-малко здраве, по-малко образование, по-малко култура…

Затова и общият резултат от “демократизирането” на държавата, в крайна сметка, не е повече свободи и права за нейните граждани, нито повече възможности и мотивация, а реалното ограничаване на тези права в рамките на официалното им и чисто формално признаване. Днес съществува многопартийност, но избраните с “демократични избори” не вършат повече работа от онези, които навремето избирахме с 99,99%. Днес българският гражданин има право на частна собственост и собствен бизнес, но щом опре до данъчни и митници, открива че всъщност работи за тях, а не за себе си. А, когато поиска от държавата, в замяна на платените данъци, да му осигури сигурност и гаранции, вижда, че такива няма. И му се налага да плаща отделно за тях на престъпните групировки та да не го закачат. Навремето, държавата вземаше 70% от националния доход. Но осигуряваше ниска престъпност, силна армия, нелошо здравеопазване и сравнително качествено образование. Ако сега направим сметка, колко от брутния ни вътрешен продукт се преразпределя през бюджета и контролираните от държавата субекти, виждаме, че той отново се върти около същите цифри. В замяна обаче имаме хаос, беззаконие, корупция, закриване на болници, училища и университети, символична армия и

Днес българският гражданин може да пътува свободно по света. Най-видимият резултат от това демократично завоевание обаче е, че се изнесе (и то завинаги) най-качественото ни население, а тук останаха предимно пенсионерите, недотам предприемчивите хора, децата, както и полуграмотни представители на небългарски етнически групи. Къде е елитът, способен да поведе нацията? Замина си.

Според сегашната ни Конституция и закони, както и според многобройните ратифицирани от Народното събрание конвенции, българският гражданин има право на жилище, работа и достоен живот. Реално той няма нищо от това, защото не може да плати за него. При средна заплата 100 долара, човек трябва да я пести цялата в продължение на 10-12 години за да си купи малко жилище. А тъй като все нещо трябва и да яде, този срок автоматично става 20-25 години. Заем, естествено, не може да вземе, защото няма пари, с които да го изплаща.

Ако трябва да сме честни обаче, причината за този дисбаланс не е в демокрацията, а в липсата на демокрация. Въобще, в България рядко е имало демокрация. И сега няма. В днешна България има само една демократична фасада, зад която се крие съвсем недемократична реалност. И неясният копнеж на хората за диктатура е колкото подсъзнателен стремеж да се институционализира това положение (като диктаторите поемат своята отговорност за бъдещето на нацията), толкова и отвращение от днешната псевдо-демокрация. Тоест, българинът е недоволен, по същество, именно от липсата на демокрация, от това, че тя се използва като етикет, прикриващ установената безумна и олигархична система на управление.

Трябва да признаем също, че в този народен копнеж има и нещо рационално. Обикновените хора смятат, че няма да пострадат кой знае колко от една диктатура. Ще пострадат свободните медии, както и онези истински интелектуалци, които са достатъчно смели за да отстояват възгледите и свободата си. Ще има невинни жертви, но затова пък ще бъде ликвидиран бандитизмът, би могла да се стабилизира икономическата и финансовата система. Хората вярват, че като разстрелят няколко митничари или поне им конфискуват имотите, останалите ще се осъзнаят. Или като изпратят няколко корумпирани високопоставени чиновници в лагер, ще се подобри и “икономическата среда”. Защото все такива простички и на пръв поглед ефективни мерки прилага диктатурата. Те, разбира се, не са приемливи за онези, които са разбрали значението на свободата. Но пък са напълно справедливи за тези, чиито хоризонт не се простира извън основните, чисто материални неща, необходими за физическото съществуване на човека.

Наличието на известна (макар и примитивна) справедливост и възмездие, освен това, би запълнило отчасти онзи жесток вакуум в душите на хората, който ги обезсърчава и демотивира. Защото ако човек вярва, че живее в общество, в което има някаква справедливост, той работи по-добре и се старае повече. Склонен е да поеме и повече отговорност. Ако обаче живее в хаос, в който процъфтяват само най-отявлените и нагли паразити, живеещи като шейхове, той със сигурност няма особена мотивация да бъде добър гражданин. Достатъчно е да видим отношението на народа към Бойко Борисов, който само зачена някакви демонстративни действия в защита на закона и справедливостта.

Истина е, че всяка диктатура е далеч по-неефективна форма на управление от нормално функциониращата демокрация. Но това едва ли е така, когато става въпрос за чисто фасадната псевдо-демокрация, каквато си имаме ние. Впрочем, ако и настоящето не е демокрация, значи изборът на българина е просто между два вида диктатури – едната прикрита, а другата явна.

Всяка диктатура формално поставя интересите на масата над тези на индивида. Т.е. отделната единица не е важна, стига масата като цяло да е добре. И в този смисъл, демокрацията, която успява да гарантира прогреса на масите, именно защитавайки интереса на отделния човек, действително е голямо достижение на човечеството. Но, когато няма истинска демокрация, логично е да се търсят други решения. Диктатурата може да изглежда неприемлива от цивилизационна гледна точка, а също заради престижа и авторитета на нацията, но когато тези аргументи се сблъскат със суровата реалност – глада, липсата на работа и елементарни условия за живот, нещата започват да изглеждат различно.

Истина е, че България рядко е просперирала в условията на демокрация. Най-успешните и държавници са били, повече или по-малко, диктатори (които, по правило, са свършвали зле). Сред народа ни, открай време, е популярна тезата, че партиите и политиканството не са добро нещо, както и, че ни трябва “здрава ръка”. Тя се приема от Освобождението до наши дни без оглед на господстващата идеология. А подобна нагласа е отлична предпоставка при криза да се търси диктаторът (включително и да бъде “избран” по съвсем демократичен път). Нека си спомним, че преди феномена “Бойко Борисов”, на президентските избори 20% от гласовете спечели генерал Бонев, представящ се за “Силния президент” (преди него пък, за тази роля претендираше Жорж Ганчев)...

От друга страна

и без изгледи за бърза промяна. Тоест, налице е нещо като “революционна ситуация”. Миналата година тъкмо тя доведе до избирането на “царя-бащица”, който трябваше да спаси народа си. Но това, изглежда, бе последният опит за промяна в рамките на “фасадната демокрация”. Последният коз на политическата реалност, способен да вдъхне вяра у масите. Друг вече няма – нито либералната десница в лицето на СДС, нито либералната левица, в лицето на БСП, могат да направят нещо подобно. Остава алтернативата за мирен преход към диктатура, олицетворяван от хора като генерал Борисов. Междувременно, разбира се, може да се направи поредния опит за спасяване на родната “фасадна демокрация” с обединените усилия на Симеон и Стефан Софиянски например. Нищо повече. Защото ресурсите на българската псевдо-демокрация изглеждат изчерпани. Няма тенденция и за усилване на външната подкрепа за нея, тъй като целият демократичен свят се намира в икономическа рецесия и прави икономии. Тоест, оказваме се в ситуация, когато кризата на “фасадната демокрация” у нас опасно съвпада с ръста на предизвикателствата пред демокрацията в глобален мащаб. И нищо чудно, че кандидатите за фюрери у нас започват да се множат. А някои от тях съвсем не са водевилни фигури. Според всяка нормална логика промяната е само въпрос на време. И можем само да се надяваме, че (за добро или лошо) в България нормалната логика не винаги работи…