През последното десетилетие новите средства за масова информация и в частност Интернет налагат хомогенизация и универсализация в начина на живот, делничния бит и културата на индивида. Ето защо, при така очертаващите се тенденции на повсеместна унификация, особено важен става въпросът за ролята, значението и мястото на националния език в компютърното общество, като един от аспектите на далеч по-обширната тема за съдбата на националните държави и националните култури в глобалната ера.

В науката има две основни гледни точки за

Първата е, че е налице коренна промяна на културната географска карта. Това според някои означава и, че редица диалекти и национални езици са обречени на изчезване.

Всъщност тезата, че естествено състояние на човечеството е едноезичието, не е нито модерна, нито особено актуална. Подобно разбиране е залегнало още в Стария Завет. Хилядолетия наред човечеството живее с мита за Вавилонската кула. Според легендата, в древните времена хората говорели на общ за всички език и се разбирали помежду си. Но потомците на Ной се възгордяли и решили да издигнат кула до небето, с която да покажат, че са равни на Господ. И Бог наказал своите творения заради горделивостта им - една сутрин строителите на кулата открили, че вече не се разбират помежду си. Така възникнали различните езици. В юдаизма и християнството многоезичието от векове се свързва с греха и наказанието. Може би затова и днес някои учени твърдят, че разноезичието води до разединение, неразбирателство, отчуждение и враждебност. За защитниците на подобна теза най-значимо постижение на хората би било всички да се разбират, говорейки един и същ език. Завръщането към състоянието на едноезичие се интерпретира от тях като естествен и необходим процес, водещ да онова блаженство, мир и щастие, което човечеството отдавна е загубило.

Подобни идеи не са само мит или легенда. Отдавна се правят опити за реализацията им в реалния живот. Така още Александър Македонски се опитва да изгради глобална световна империя – т.нар. наречения “екумен”, съзнателно стремейки се да унифицира и асимилира племената и народите в огромната си държава. Разбира се, опитите му са неуспешни. Именно по онова време обаче, старогръцкото наречие “койне” се налага като универсално средство за комуникация, превръщайки се в първия пример за “лингва франка” в човешката история.

По-късно тезата за едноезичието неведнъж е възкръсвала в социо-културното пространство и немалко общественици са я отстоявали. И днес апологетите на т.нар. “еднополюсна глобализация” изразяват подобни схващания, лансирайки идеята за глобалното, универсално общество, където различията ще бъдат сведени до минимум, доколкото (според тях) всяко различие означава разделение и противопоставяне на човешките същества.

Това разбиране обаче е по-скоро утопично, отколкото реално, защото и днес се развива не само процес на хомогенизация и универсализация, но и обратната тенденция към възраждане на местните култури, езици и традиции. Така стигаме до втората гледна точка за съдбата на националните езици. Според нея, в постмодерното общество отделните култури не само не се унифицират и претопяват, но (напротив) се диференцират и плурализират.

В днешния свят откриваме не едно свидетелство за подобна тенденция. Някогашните мултинационални държави като СССР и Югославия се разпаднаха на множество “нови” нации, което генерира не само социални общности, но и нови национални езици и самосъзнания. За такива някои считат македонския и босненския език.

Очевидно, налице са две противоположни и взаимоизключващи се явления. Не можем обаче да отречем, че разнообразието не само на националните езици, но дори и на местните наречия и диалекти, е залог за богатството на културата. А изчезването и отмирането им би означавало обедняване, обезграмотяване и духовна загуба за цялото човечество. В историята има достатъчно примери за отмрели езици. И дори ако писмеността им се е съхранила, изследователите разчитат само знаците, но не могат възстановят автентичното им звучене. Така например, вече е разчетено линейното писмо на древните критяни, предшественици на гърците. Никой от учените обаче не е способен да каже как точно са се произнасяли думите. Това е знание, което е достояние единствено на говорещите езика. Затова отмирането на даден език означава и смърт на неговите носители. Да престанеш да говориш определен език, да го забравиш и възприемеш друг, който да предаваш на децата си, означава, че вече не си същият човек, че си приел съвършено различна културна и индивидуална идентичност. Ето защо, самият факт доколко даден език издържа на промените и предизвикателствата на времето свидетелства за жизнеността и дееспособността на неговите носители.

Всеки език задава собствено усещане за ритъм и движение. Например, в зависимост от това дали ударението винаги пада на последната сричка, както е във френския, или е напълно свободно, както е в българския и английския, езикът придобива различна мелодика и звучене. Във всеки език също така са закодирани познанието и светогледа на индивидите, които го говорят. За пример ще посоча полския, където не е без значение, дали се говори за мъжки или женски обекти в множествено число. В зависимост от това се употребяват така наречените “мъжколичен” и “женсколичен” падеж. Което на практика означава, че не само в езика, но и в културата се правят подобни разграничения. Макар и съвсем бегло, тези примери свидетелстват, че във всеки език са дълбоко закодирани някои особености на манталитета и психическите наклонности на хората, които го говорят. Именно затова отмирането на който и да било език означава обедняване и обезличаване на световната култура.

Вече споменах, че това не е нито първият, а вероятно няма да е и последният пример за превръщането на един език в “лингва франка”. Такива са били (макар не чак в подобни мащаби) и гръцкият език в епохата на елинизма, и латинският по времето на Римската империя. Много по-късно, през Възраждането, в “лингва франка” се превръща френският. До средата на ХХ век той се установява като универсално средство за комуникация на европейските народи и официален език на световната дипломация. След Втората световна война пък, конкуренцията си оспорват руският и английският, а след рухването на социалистическата система универсален език остава само английският. Тоест, “лингва франка” е историческо явление, а не уникално за постмодерността събитие. В дългия исторически живот на човешките общности тази роля никога не се изпълнява от един и същ език. И кой точно език ще се установи като универсален и световен зависи най-вече от геополитическите фактори, а не толкова от някакви културни процеси.

В световната история има и не малко

Такъв например бе езикът “есперанто”, който не успя да се наложи за по-дълго, макар че през 80-те се превърна в истинска мода. Според есперантистите, универсален и общ за всички хора трябва да бъде не някой национален език, а такъв, в който е вложена лексика и граматика от всички езици. Именно на този принцип се основаваше и модният някога “есперанто”. Радетелите му искрено вярваха, че обединявайки елементи от всички национални култури, той ще се възприеме еднакво от хората по света, които, говорейки го, ще се чувстват равни помежду си. Усилията на есперантистите обаче не дадоха трайни резултати. Оказа се, че колкото и привърженици да има, изкуствено създаденият език трудно може да съперничи на естествените.

Струва ми се, че днес хората използват чуждите езици най-вече като чисто техническо средство за разбирателство. В този смисъл говоренето на “лингва франка” не се превръща в белег за културна или национална идентификация. Ако аз, например, трябва да разговарям с един финландец, но нито аз зная финландски, нито той български, единственият начин да се разберем помежду си, е да използваме трети език, който и двамата разбираме. Днес такъв език най-често се оказва английският. В това отношение той действително е световен и универсален, но не толкова като индикатор за глобално самосъзнание, колкото като помощно техническо средство за разбирателство.

В този смисъл, “лингва франка” едва ли застрашава съществуването и целостта на националните езици. Тук опасността по-скоро идва от другаде. Защото английският не толкова измества тези езици, колкото ги замърсява и отрупва с многобройна чужда лексика. Което, донякъде, е естествен процес. Като водещи в икономическо и политическо отношение, САЩ са и на първо място в света по развитие на модерните технологии. Нормално е с въвеждането на някои нови изобретения на пазара да се налагат и английски думи. Такива са например “компютър”, “Интернет”, “сайт”, “и-мейл”, които вече са навлезли в повечето езици по света. В някои случаи е невъзможно да не се възприеме чуждата лексика доколкото в местните езици просто липсват думи или изрази, обозначаващи дадените предмети. В други случаи обаче, буди недоумение възприемането на чуждите думи, след като в националния език има свои собствени. Такива са например “уеб-пейдж” вместо “страница”, “и-мейл” вместо “електронна поща”. Неведнъж съм ставала свидетел на разговори между студенти за Интернет, изпълнени с новоизковани, побългарени думи, образувани въз основа на чуждите. Такива са например някои често употребявани глаголи като “и-мейлвам”, “чатвам”, “принтвам”, “сейвам”, “кликвам” и т.н. Използвайки ги в речта си, младите хора се чувстват повече в крак с модата и с най-новите технологии.

Така стигаме и до друг

Основателен ли е днес “пуризмът” или е архаична и изживяла времето си практика? Неумереният, крайният “пуризъм” никога не е бил привлекателен за обществото, още по-малко пък за младите. Нещо повече – необходима е голяма изобретателност, за да се създаде дума, която напълно да измести дадена чуждица. Затова и “пуризми” като “драсни-пални-клечица” например, се оказват не особено успешни. За да се наложи новоизкованата дума в езика, тя трябва да се възприема и помни, лесно и бързо да влезе в употреба. Което в никакъв случай не е лека задача. Независимо колко добър и ентусиазиран лингвист може да е “пуристът”, остане ли сам в усилията си за чистота на езика, начинанието му почти сигурно е обречено на провал. Всъщност, това е непосилна задача не само за отделния индивид, но дори и за цялата професионална колегия. Примерът с Франция, който ще приведа, свидетелства, че, за да има успех подобно начинание, с него трябва да се ангажира цялото общество.

Днес е вече наивно да мислим, че един или двама души са способни да въвеждат нови думи. Струва ми се, че в епохата на глобализация времето на ентусиастите окончателно е отминало. Френският пример ни помага да разберем, че цялата енергия на националното общество и волята на всички държавни институции трябва да бъдат впрегнати, за да се осигури чистотата на езика. Този пример показва също, че “пуризмът” не е архаична практика, а съвсем реална и приложима за съвременното компютърно общество.

Очевидно, Мрежата едва ли ще намали значението и ролята на националните езици. И ако трябва да съществува някакво нормално човешко изискване за глобалното информационно общество, то това е правото всеки индивид и всяка общност да поддържа и утвърждава националния си език и има право на собствена изява. Тъкмо в това, впрочем, се съдържа и разбирането за равни човешки права и равнопоставеност на културите.