През последната година, с бабуването на главния външнополитически “акушер” на Европа Хавиер Солана, в предсмъртните си гърчове бивша Югославия успя да роди поредната странна балканска конструкция, наречена “Държавата Сърбия – Черна Гора”. Което обаче не означава, че юго-утопията окончателно е отишла в историята. Защото в оцелелите сръбски геополитически централи тихомълком вече се анализират шансовете за бъдеща Четвърта Югославия, която, освен Сърбия и Черна гора, да включва и сръбският анклав в Босна, а също Македония и… България. Идея, която бе лансирана в началото на 90-те от придворния геополитик на Милошевич Драгош Калаич, призоваващ за формирането на “православна славянска империя” на Балканите под егидата на Белград. Впрочем, тази идея е все още жива и в главите на някои традиционно просръбски, проюгославски, прокоминтерновски, панславянски и т.н. родни субекти (принадлежащи най-вече към т.нар. крайна левица). Възможна ли е (дори теоретично) единна държавна общност между Сърбия и България? На първо питане всеки нормален българин би отговорил твърдо – не! От друга страна, нали лелеяната Европа и нейното егоистично, но примамливо котило – Европейския съюз е на разстояние светлинни исторически години от нас, така че, по пътя към Брюксел, не е ли по-добре ние балканците да се обединим и дружно да вървим накъдето хванем и докъдето стигнем....? А и, нали в балканските етюди на дипломатите от Великите сили се въртят, какви ли не комбинации, включително и тази за участието на България в една, хипотетична Четвърта Югославия, звучаща за някои напълно абсурдно, а за други като нещо все пак допустимо. И защо не? Историята е пълна с безброй “закономерни парадокси”. Според някои западни кръгове, на Балканите, по правило, е далеч по-мирно и тихо, когато не се боричкат отделни национални държавици, а регионът се владее от една или две многонационални империи.

Ако се обърнем към историята, трябва да признаем, че именно политиката на българския цар Симеон с неговите прекомерни стремления към ромейския престол в Константинопол, дават възможност на сръбските племена да се обособят етнически и се откъснат от властта на ранносредновековната българската империя още в началото на Х век. По-късно, след Кръстоносните походи, в разгара на българско-унгарския сблъсък за Белград, сърбите слизат от Косовските планини, където още тогава започват да се настаняват албанските племена. Последвалата мимолетната и ефимерна империя на Стефан Душан пък завинаги маркира балканските претенции на сърбите и техните “исторически докази”, че Македония била “Стара Сърбия”. В края на краищата, османското завоевание задълго “запечатва” местните боричкания, но и то спомага за сръбското утвърждаване в Белград и Браничево.

Още

през нашето Възраждане завършват едновременно и печално, и поучително за националната ни емиграция в Белград, Букурещ и Одеса. За сръбския национализъм, синтезиран в завещанието на Гарашанин, създаването на свободна българска държава винаги е било най-голямата пречка пред великосръбската идея за “балкански Пиемонт”, предопределен да обедини всички славянски племена (подчертавам племена, а не нации) на Полуострова. В случая за нас, българите е без значение дали зад начертанието на Гарашанин някога е стоял руският панславизъм или пък антируските кроежи на някакъв полски шляхтич на руска и турска служба, същественото е, че този план се възлага и изпълнява именно от сърбите.

След Берлинския договор и Съединението от 1885, с руска и австро-унгарска политическа и финансова подкрепа, Сърбия окончателно се насочва към заграбване на българските земи в Македония. И още при сключването на сръбско–българския договор, учредяващ през 1912 балканската антиосманска коалиция, е ясно, че всяко сближение между Белград и София ще бъде за сметка на собствените ни национални интереси в Македония.

През 1919 в Париж тази великосръбска политика постига първия си триумф. Белградския пашалък (този пишман Пиемонт), най-сетне успява да завлече в една държава, не само заграбените български земи, а и наивните политици на Хърватско и Словенско. Макар че, още с налагането на “Видовденската конституция” и показния разстрел на неколцина хърватски депутати в югопарламента дори на слепците става ясно, че Сърбо–Хърватско–Словенското кралство е мъртвородена политическа комбинация, в която “сърбо–пиемонтците”, няма да търпят никакви други етно-политически центрове на властта. Сърбите не успяват да изтърпят, като държавотворни народи, дори хърватите и словенците, можем да си представим как щяха да се държат с нас, ако и свободна България също бе натикана в Югославия. Достатъчно е да си припомним за неописуемите зверства, извършени от самозваните “балкански пиемонтци” в окупираната българска провинция Македония, обявена от Белград за “стара” или “южна” Сърбия.

Тъжното е, че на фона на тази откровено поробителска и асимилаторска политика, уж български политици като Александър Стамболийски, Кимон Георгиев или Дамян Велчев, да не говорим за безродните комунисти–интернационалисти, не се свеняха да получават пари от Белград, Москва или Париж, за да продават националните ни интереси в Македония. Точно в главите на тези хора отново бе възродена и изоставената след Освобождението безумна идея за българо–сръбско обединение.

винаги трябва с умиление да пали дебели свещи пред портретите на Адолф Хитлер и Бенито Мусолини. Защото именно бездарието и балканската авантюра на последния, както и предстоящата война срещу СССР, карат нацисткия фюрер да се захване с Балканите. Така, през март 1941, за двайсетина дни Третият райх помита югославската мини-империя, в момент, когато тя вече е започнала да се разпада отвътре, а хърватите и словенците са на път да напуснат завинаги “каторгата на балканските народи”. Германската окупация обаче, дава възможност за възраждането на югославската идея и за появата на Втората (Титова) Югославия.

При Тито Югославия получи, своето най-голямо териториално разширение. Но само за да поеме, скоро след смъртта му, по кървавия път на разпада, изродил се в жестоките войни за югославското наследство след 1991.

Днес, когато САЩ, Евросъюзът и Русия отново се състезават в поредната Балканиада, е видно, че сръбския национализъм, макар и победен, съвсем не е изчезнал. Но, въпреки някои популярни и у нас схващания, струва ми се, че можем само да приветстваме запазването на общата държава между сърби и черногорци. Първо, защото това би предотвратило поредната военна криза около съдбата на стратегически важната военна база и пристанища в Которския залив. Второ, защото би запазило и сръбския излаз на Адриатика. Още повече, без да си кривим душата, трябва да признаем, че разликата като народ между сърби и черногорци е почти същата, като тази между българите и днешните македонци. Просто черногорците са имали щастието да се “продадат” по-рано на руснаците и да основат своя династия в Цетине, далеч преди въстанието на Карагеорги от 1806. Така че, нека сърби и черногорци се разберат по между си, тихо, мирно и демократично. И колкото по-малко им се бърка вездесъщият господин Солана, толкова по-добре. Защото обикновено всяка негова “миротворческа и посредническа” мисия завършва с война.

Но в надцакването с балкански козове между Москва, Вашингтон и Брюксел е опасно и рисковано дори и само да се говори за възможна Българо-Сръбска държава. Първо, защото съдбата на Хърватско винаги трябва да ни е като обица на ухото. Второ, защото отново ще трябва да плащаме за нея със заграбването на Македония от Сърбия, пък току виж “брачата сръби” се пресегнат и към Пиринско. Ако не вярвате на подобна хипотеза, погледнете сегашната предизборна президентска кампания в Сърбия. Излишно е да коментираме великосръбските мераци на кандидати като Кощуница и Шешел. Но ето че и популярният у нас талантлив сръбски актьор Велимир “Бата” Живойнович, вживяващ се сега в ролята на кандидат-президент на сръбските социалисти, ни “зарадва” наскоро с предизборно обръщение, в което призова за

тъй като там “живее един и същи народ”. Със сигурност в този момент над митингуващите сръбски социалисти в Лесковац са витаели тържествуващите духове на Илия Гарашанин и професор Йован Цвийч. Впрочем, от Лесковац до Македония разстоянието е символично. Още повече, че всички съседи на Македония, с изключение на нашата страна, вече усилено работят и се готвят за разпада на Вардарската държавица.

Колкото до последователите на Кимон Георгиев и Дамян Велчев в днешна България, сигурни сме, че техните кесии пак са пълни, а и около 19 май и 9 септември, медиите рядко пропускат да възхвалят храбрите предателства и преврати на предшествениците им срещу българската нация и демокрация.