На Запад, оставяйки настрана пропагандните клишета, има две позиции за същността на студената война и, съответно, за света след нейния край. Едни я смятат за война на демокрацията срещу комунизма и възприемат краха на СССР като победа на западните демокрации и руския народ над болшевизма. Оттук следва и, че укрепването на победата в студената война изисква окончателната победа на пазарните принципи и демокрацията в Русия. Т.е. Москва вече не се смята за противник, а се нуждае от подкрепа в налагането на демокрацията и от критика – когато се опитва да пренебрегне нейните принципи. Към тази позиция, да я наречем условно “либерално-идеологическа”, се придържа западният бизнес. В Русия пък, нейни привърженици са партиите от либералната десница “Яблоко” и Съюзът на десните сили.

е геополитическа. Според нея, студената война е конфликт на Запада срещу традиционно авторитарната руска цивилизация. В която “варварска Русия”, този “вечен жандарм на Европа”, използва маската на комунистическата империя СССР. Сега тази страна временно е обхваната от хаос, след който обаче отново ще изплува авторитарното и “лице”. Затова, според привържениците на тази концепция, докато Москва още не си е стъпила на краката, от нея трябва да бъдат отнети колкото се може повече стратегически територии. А утвърждаването на победата на Запада в студената война изисква свиването на Русия до някогашното Московска княжество, нейното трансформиране от многонационална в “държава на руската нация” и недопускане връщането на статута и на велика сила. Типичен представител на това направление е известният “приятел” на Русия Збигнев Бжежински. Същата гледна точка, макар и с обратен знак, споделят тъй наречените “руски евразийци”, привърженици на “особения” евро-азиатски път на страната.

В ситуация като днешната, когато НАТО още не е изяснило напълно отношението си към Русия (т.е. дали тя продължава да бъде противник, или - напротив, се превръща в съюзник), много зависи и от поведението на Москва – дали тя ще се позиционира като непримирим враг или като партньор на пакта. В това отношение в полза на Русия е и новата ситуация след 11 септември 2001. За сплотяването на НАТО е необходим враг, доскоро по инерция за такъв се смяташе Русия, сега обаче за враг единодушно се обявява международния тероризъм и, по-точно, радикалния политически ислям.

Навремето Северноатлантическият пакт бе създаден за защита от СССР, затова след разпада на последния, логиката изискваше и той да слезе от политическата сцена. Само че победителите, дори когато са вече никому ненужни, не си отиват просто така. Бюрократичната инерция парира политическата воля за изпращането им в пенсия. Ето защо и НАТО започна трескаво да си търси нови цели, за да запази работата и бюджетите на огромния си бюрократичен апарат. В началото бе заявено, че след разпада на СССР в центъра на Европа е възникнал опасен вакуум в сферата на сигурността, който трябва да се запълни с включването на страните от региона в НАТО. Забележителна идея – най-вече, защото гарантираше заетост на натовската бюрокрация за десетилетия напред, ангажирайки я с адаптирането на поне петнайсетина държави с различна култура, история и икономика към изискванията на пакта. Сега, след началото на войната с тероризма, НАТО-бюрократите окончателно се успокоиха относно бъдещите си перспективи. Макар че радостта им се оказа преждевременна, защото всъщност тази война нанесе съкрушителен удар върху блока (но за това по-късно).

Освен сдържането на комунистическата агресия, НАТО изпълняваше и друга геополитическа задача, която може да се формулира така: да се ангажира Америка в Европа, да се държи Русия извън Европа и да се ограничи ролята на Германия на континента. И дори ако днес демократична Русия бъде призната за част от Европа, другите две задачи си остават. Така че, поне през следващите години, НАТО има с какво да се занимава: да укрепва “евроатлантическата солидарност”, да адаптира източноевропейските страни-кандидатки към военнополитическите си стандарти и да държи Германия под контрол.

За Москва няма да е добре, ако НАТО мине без нея. На първо място, защото в такъв случай пактът ще продължи да следва старата си логика – да изтласква Русия от Европа. На второ, защото НАТО е единствената дееспособна политическа организация за сигурност в Европа. И ако решенията там се вземат без Русия, значи и, че няма да отчитат интересите на руската сигурност, а при по-динамична ситуация, те просто ще се игнорират. Така че сближаването на Русия с НАТО напълно отговаря на руските интереси, защото усилва позициите на Москва. Нека погледнем нещата и в друг аспект: наричат НАТО “военния юмрук” на Запада, но, според повечето социологически изследвания, западните ценности (лична свобода, пазарна икономика, демокрация) са близки на болшинството руснаци. Т.е. укрепването на НАТО е изгодно за Русия, като страна, защитаваща въпросните ценности, дори и ако тя все още не членува в пакта.

Гледната точка на Запада е следната: НАТО действително е поредната бариера между Русия и Европа, но това е и военно-политическа структура на западната цивилизация. И, ако народите на Полша, Чехия, България, Латвия, Естония или Грузия, решат че и те принадлежат към западната цивилизация, защо пактът трябва да слуша руските политици и да не допуска онези, които искат да станат негови членки? Всички европейски държави имат правото да членуват в НАТО, а ако някой в Русия иска да го ограничи, това е просто проява на атавистични имперски амбиции.

Днес е безполезно да се протестира против разширяването на НАТО, но преди 15 години, този проблем можеше да се реши твърде лесно. Преди разпускането на Варшавския пакт Москва трябваше да предложи на бившите си съюзници, мечтаещи как да избягат от нея, “австрийския вариант”, т.е. подписването на международен договор, гарантиращ техния неутралитет. Тогава и разширяването на НАТО на Изток щеше да е юридически невъзможно. Разбира се, в крайна сметка, Полша и другите източноевропейски страни, в края на краищата, пак щяха да се присъединят към западната военно-политическа коалиция, но това щеше да стане под друга и вероятно доста по-изгодна за Русия форма.

Истината е, че трябва да се борим

в Европа. Русия може и трябва да въздейства върху процеса на разширяване на НАТО, на неговите темпове и посоки, а по този начин и върху характера на тази организация. За Москва не може да е безразлично, какво става в пакта, кой и защо влиза в него. Само че тук е необходима далеч по-гъвкава политика. Сега, по навик, Русия се противопоставя на интеграцията на балтийските републики в НАТО, но това е грешка. Навсякъде го възприемат като проява на руските имперски амбиции, което напълно съответства на логиката на западните опоненти на Москва.

Само че Прибалтика всъщност не е еднородна. Там има една демократична държава – Литва, която е напълно в правото си избира в какви съюзи да членува. Но има други две още не съвсем демократични страни – Латвия и Естония, които засега очевидно не отговарят на критериите на НАТО като съюз на демократични държави. Защото там, на практика, е въведен режим на апартейд, като местните руснаци (около една трета от населението) са лишени от повечето си политически права, именно защото са руснаци. През ноември в Прага ще бъде взето решение за разширяването на НАТО. Което е нормално. Но на Москва не е безразлично, какво точно представлява НАТО – съюз на демократични държави или просто съюз без участието на Русия. Т.е. руското правителство трябва не да се противопоставя на НАТО, а да съдейства пактът да провежда правилната политика. И от тази гледна точка, Латвия, Естония и Грузия, като страни, потискащи националните си малцинства не са достатъчно демократични за да станат част от военно-политическата структура на Запада.

След 11 септември пактът за първи път приложи на практика прословутият чл.5 от устава си, даващ му правото да защити всяка своя членка, подложена на агресия. И тъкмо в този момент стана ясно, че НАТО всъщност е никому ненужна. САЩ поискаха помощ от Пакистан, Русия, Таджикистан и Великобритания, но забравиха за пакта. И в това имаше наистина желязна историческа логика: новите заплахи за сигурността изискват и нов тип организации. Ето защо, докато за източноевропейците НАТО продължава да изглежда достатъчно могъщ блок, за собствените му чиновници в Брюксел кризата е очевидна, а бъдещето неясно.

На практика пактът постепенно се “раздробява” на четири нива. На едно от тях се намира досегашната НАТО, чиято основа е именно чл.5 за колективна защита при агресия и чиято основна задача е унификацията и формирането на единно командване (тук влиза и Комитетът за ядрено планиране). Но срещу кого ще се използват танковите армии на пакта или ще се нанася ответен ядрен удар? На този въпрос не могат да отговорят и в Брюксел. И именно това “военно-бюрократично ниво” на НАТО (което гълта и най-много пари) е засегнато най-силно от кризата.

Второто ниво е усилването на “европейския” елемент в НАТО чрез формирането на общи батальони и нови структури, които постепенно ще преминават в подчинение на Европейския съюз. Европа се обединява, превръщайки се в самостоятелен геополитически субект. Това е дълъг процес, в който е заложен и остър конфликт – европейците искат да са самостоятелни, а американците са крайно недоволни от това.

Третото ниво е това на малкия клуб на най-силните държави от пакта. Защото, както бе казал Паркинсън, ефективно работи само малката институция и ако членовете и станат повече работата почва да боксува. Въпросното “трето ниво” е групата “Г-8” – клубът на великите държави, в чиито дневен ред все по-важно място ще заемат проблемите на сигурността, измествайки икономическите. Именно в това е и шансът на Русия, която е зле икономически, но в сферата на сигурността е най-важната след САЩ държава.

Накрая, четвъртото ниво е т.нар. “Група 19+1”, обединяваща членките на НАТО и Русия. Именно на това ниво, Алиансът, заедно с Русия, се превръща в онова от което светът най-много се нуждае днес – инструмент за легитимация на военната намеса в различни точки на планетата. Защото ако НАТО и Русия решат да изпратят някъде войска, никой в света не може да им попречи. Освен, може би, радикалните ислямски организации. Но пък тъкмо те са и основната мишена на днешната война срещу тероризма. Така окончателно кристализира и модела на новия световен ред: НАТО и Русия, заедно с “Г-8”, формират ядрото на коалицията срещу международния тероризъм. На практика последният се представлява от световната мрежа на радикалния политически ислям, бродещ по света също както някога из Европа е бродел “призракът на комунизма”. НАТО и Русия пък се превръщат в гарант на съществуващия ред и заедно преследват “призрака на тероризма” по всички континенти. Наблюдавани със страх и зле прикрита завист от останалите държави.