Много по-късно от Картаген възниква морската геополитическа традиция на викингите. Първоначално те обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х век разширяват влиянието си на югозапад и северозапад, достигайки Британските острови, Исландия, Гренландия и дори Северна Америка. Благодарение на викингите, в Западна Европа възниква втори център на атлантическата морска сила, ръководен предимно от протестантски държави. Най-голяма роля играят Норвегия, Дания, Нидерландия и Великобритания, а впоследствие - Франция и Белгия. Протестантската атлантическа геополитическа традиция се характеризира с много по-голям обхват, продължителност и сила на влиянието, като се простира върху всички континенти и океани без изключение.

Развитието на атлантизма през ХV-ХІХ век придобива формата на европоцентризъм. Главният военно-политически потенциал на Стария континент е съсредоточен в Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските, германските и славянските народи, изпълняват предимно функции на демографски донор при заселването на Новия свят. Водеща роля за развитието на атлантизма и европоцентризма играе Великобритания. До ХХ век тя упражнява глобално морско господство, а Лондон е световен политически и икономически център.

Сред бившите колонии на Великобритания най-голямо значение за приемствеността на атлантизма имат САЩ. За около два века там се изгражда принципно нова и ефективна система на стопанско развитие и държавно управление. През ХХ век САЩ се превръщат в суперсила с претенции за глобално превъзходство във всички области, докато геополитическата значимост на Европа намалява. Европоцентризмът се заменя с нов тип атлантизъм - американския, който постепенно прераства в мондиализъм. САЩ налагат своето влияние не само в бившите европейски колонии, но и в самата Европа. Повечето от западноевропейските държави днес членуват в “атлантически” политически и икономически организации.

Като противовес на атлантизма и мондиализма, в традиционалистичните общества възникват конкурентни центрове на световната политика. С най-голямо значение за през ХІХ-ХХ век сред тях се откроява пространството на руската държавност, за което често се използва геополитическото понятие Евразия. То става основа при формулирането на руските геополитически идеи, най-типична сред които е евразийството. Евразийската идея има ясно изразена континентална геополитическа ориентация. Евразийците признават водещата роля на източните номадски народи при изграждането на руската държавна идея. Повечето от тях смятат, че прозападните реформи на Петър І играят отрицателна роля за развитието на Руската империя и самобитността на нейните народи. Според съвременните евразийци, съветският период от развитието на страната е поредната форма на традиционната руска пространствена експанзия. Те твърдят, че първостепенна геополитическа задача на Русия днес е да противостои на атлантизма и мондиализма. Представители на евразийската геополитическа концепция има и сред интелектуалните, научните и политическите елити на западноевропейските държави. Според много от тях, изолирането на Русия от политическия живот на Стария континент може да има отрицателни последици и за самата Европа.

Исторически и съвременни форми на антизападно геополитическо поведение възникват и в други пространства на Европа, Азия и Африка - в Германия, Япония, Китай, Индия, Турция, Арабския свят, Иран.

Открояването на Големите пространства е фундаментален принцип в геополитическите теории. Динамизмът на отношенията между Големите пространства се извежда като първостепенен геополитически фактор. Според класиците на геополитическата мисъл, суверенитетът на отделните големи държави и макрорегиони до голяма степен зависи от самостоятелността и самодостатъчността на пространството, което те заемат.

Голямото пространство, организирано в оптимална политическа структура от имперско-федерален тип, според Шмит, трябва да компенсира многообразието от национални, етнически и държавни волеизяви, служейки като своеобразен безпристрастен арбитър и регулатор на възможни локални конфликти. В своята знаменита книга “Номосът на Земята”, публикувана през 1950, Шмит изказва идеята, че най-типичните Големи пространства са континенталните политически макрообразования – телурократиите, които по своя собствена логика постепенно прерастват в империи. Концепцията на Шмит за Големите пространства ("Grossraum") е създадена не само като анализ на историческите тенденции в Евразия, но и като проект за бъдещо обединение, което е възможно, желателно и дори необходимо.

Основавайки се на идеите на Макиндер и Челен, Шмит противопоставя таласократиите на Елада, Финикия, Великобритания и САЩ с телурократиите на Персия, Рим, Австрия и Русия-СССР. Според него, изграждането на хармонично и органично пространство е възможно само при телурократичните империи, при които господства континенталното право. Той посочва като първопричина за сблъсъка между двете доминиращи тенденции таласократиите, “които излизайки извън рамките на своя “остров”, подкопават основите на телурократичните Големи пространства и активират тяхното континентално самосъзнание”.

В този смисъл Големите пространства са причина, а не резултат от световното развитие. Не всички големи региони от политическа карта на света могат да се определят като Големи пространства, а само тези, които играят ролята на движещите сили за световната история. От тях в значителна степен зависят и

В това се състои една от принципиалните разлики при методологията на политическата география и геополитиката. Географското положение, формата и големината на територията имат значение, но то не е решаващо. Хронологичният подход, величината и енергията на цивилизационното послание са не по-малко важни критерии в това отношение. Най-общо, Големите пространства не са резултат от историята, а инициират исторически събития.

Анализ на противопоставянето между континенталните и морските държави правят още Маън и Ратцел, но пръв Макиндер формулира геополитическата му същност. Според него, държавният суверенитет зависи не толкова от военната сила, технологичното развитие и икономическата база, колкото от величината и географското положение на териториите. Главната си геополитическа идея той излага в доклад пред Кралското географско дружество на Великобритания на тема “Географската ос на историята” през 1904. С този термин авторът обозначава континенталното пространство, което не е подложено на културното, икономическото и военно-политическото влияние на англо-саксонските морски държави. Ядрото на тази ос той нарича хартланд, включвайки в него Русия, Казахстан, Синцзян и Монголия. Според Макиндер, само контролът върху хартланда дава възможност за световно господство.

Теориите на Ратцел и Макиндер доразвива Карл Хаусхофер (1869-1945). Според него, народите са длъжни да ориентират своето развитие чрез нова форма на политическа организация. Като такава форма той посочва следните Големи пространства (или панрегиони): Евро-Африка, в която господства франко-германският тандем; Русия с влияние върху Персия, Афганистан и Индустан; Източна Азия, начело с Япония; Северна и Южна Америка под ръководството на САЩ. Хаусхофер е и един от инициаторите на известния германо-съветски пакт от 1939. През 1940 той предлага план за голям континентален евро-азиатски съюз между франкистка Испания, фашистка Италия, вишиска Франция, хитлеристка Германия, болшевишка Русия и императорска Япония против Британската империя и САЩ. Една от блестящо потвърдените му от времето прогнози е статията “Геополитическа динамика на паралелите и меридианите”, в която още през 1943 обръща внимание на разрастващата се мощ на Азиатско-тихоокеанския регион.

В противовес на тезата, че “който контролира Хартланда - владее света”, в политикогеографските учения възниква и антитезата, че “който контролира периферията на Евразия, блокира Хартланда и може да упражнява световно господство”. Най-видните изразители на тази идея са Маън и Никълъс Спикмън (1890-1944). В значителна степен техните възгледи са повлияни от Макиндер, но същевременно се отличават по стратегията за достигане на световно господство. Изключително ценен в това отношение е трудът на Маън “Влияние на морската сила върху историята - 1660-1783”. Според Спикман, след Втората световна война центърът на историята вече не е Хартланда, а “Атлантическата общност”, чиято движеща сила са Съединените щати.