Още не са погребани всички надежди, че тя може да вдъхнови за народополезно творчество забравилите дълга си и изоставилите своето божествено призвание
Димитър ТАЛЕВ *
Онова, що бликна като жива сила в душата на българина, когато след петстотин години робство – една епоха на пълен мрак и кървави стихии – той възкръсна за нов живот, онова, що го тласна към възход, за едно кратко време биде сломено от чужди, биде прахосано и проиграно от свои. Външните, чуждите врагове не бяха толкова опасни, защото те не можеха да затрият окончателно цял един народ. Ония некадърници, шарлатани и мародери, които бяха заграбили всичко в свои ръце, разпиляваха безразсъдно народния труд, спечеленото с реки от кръв, ръфаха безмилостно народната снага, сееха поквара.
Настъпи
Страшна действителност
Един голям дял от българското племе остана пак под робство, остана да гори в пламъците на една борба на живот и смърт. Свободните българи изнемогват под смазващото бреме на преживените, след толкова много жертви, неуспехи, следвани неотстъпно от същата оная глутница от разсипници и негодяи. Би помислил човек: настъпва вече край. Чуждите, външните врагове нанасят удар след удар. Вътрешните, своите – хищна паплач от слепи партизани, обществени въжеиграчи, лукави народни доброжелатели, щастливи глупци с пъргави ръце и мекотели паразити – продължават да смучат народните животворни сокове, да отслабват ръката, що трябва да се дигне за самоотбрана.
И ето, пред тая страшна действителност българската интелигенция преви врат. Оная здрава и дейна българска интелигенция, която до неотдавна се въодушевяваше от най-благородни стремежи, от най-възвишени идеали, която се бе отдала на ползотворен труд и ковеше хубаво бъдеще за своя народ, оная интелигенция, сред която израстнаха мнозина великани на творческия български дух, падна победена пред суровото изпитание, на което бе подложен целокупния български народ. Тя се изплаши от тежкия кръст на страданието и напусна своя пост. Не рачи да тръгне по стръмните пътища на подвига, но кривна по калните пътеки на компромиса, на едно жалко съществуване, продавайки своите дарби на безценица по шумните панаири на днешния обществен и политически живот, дето господстват нахалството, безсрамието и подлостта. Така надеждната българска интелигенция се залута в безпътица: едни стнаха ратаи на силните, други се зареяха по някакви неземни сфери, трети се затвориха в себе си. Помъчиха се някои да останат верни на своето призвание и потърсиха поле за работа. Озъртаха се, лутаха се – диреха някякви далечни
, незнайни простори. Бяха заболели, очите им бяха помътени, та не можаха да видят широкото благодатно поле, що се разстилаше пред нозете им.Народът остана сам
плячка на тъмна сган. Няма кой да го утеши, кой да го поучи, да го поведе. Остана сам с безкрайната си мъка, обезнадежден, отровен от апатия.
Тук става дума предимно за тукашната българска интелигенция, ръцете на която са развързани, устата на която не са заключени. Защото има и друга една част български интелигенти, които вярно служат на своите поробени братя и споделят във всичко тяхната участ. Преследвани жестоко, затваряни, разстрелвани по друмищата – тях не ги плаши нито глада, нито лишенията, нито смъртта. Гордите им чела не се навеждат пред силния, те не познават измамата на съблазните, нито суетните увлечения, нито разочарованията на сълзливия мечтател. Техните пламенни сърца туптят в ритъма на една вихрена борба. Редом със своите прости братя те творят едно велико дело. Ще подкрепи ли слабите духом техният пример? Ще вдъхне ли вяра в обезверените? Ще вдъхнови ли за народополезно творчество забравилите дълга си, изоставилите своето божествено призвание? Може би. Още не са погребани всички надежди.
[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.11-12/2000 - СЪДЪРЖАНИЕ]