Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
Либерализмът като митИма ли съществена разлика между съвременните идеи за “края на историята” и триумфа на глобалното либерално общество и рухналата само преди десетилетие комунистическа утопия?
Александър ДИМИТРОВ
Нашумелият през последните години американски политолог Френсис Фукуяма свързва прословутата си теза за “края на историята”, с установяването на “ерата на глобалния капитализъм” на планетата. На свой ред Жак Атали – друг известен либерален мислител и идеолог, по подобен начин тълкува установяването на така наречения “финансов строй”, който според него е на път окончателно да замени съществувалите до този момент “религиозни” и “силови” общества.
Свикнали сме, следвайки такива големи имена като Раймон Арон, Карл Попър, Николай Бердяев или Норман Кон, да определяме социалистическите и комунистически теории като
“Откровено есхатологични учения”
Нещо повече – тъкмо разкриването на есхатологичния характер на комунизма, се смята за едно от основните доказателства за неговата архаичност и утопичност, както и за несъмнено антинаучния му характер. Днес обаче, се сблъскваме с на пръв поглед необяснимо явление – крайните либерали, някогашни яростни противници на комунистическата есхатология, се превръщат в не по-малко яростни проповедници на есхатологичната по същество идея за “края на историята”.
Впрочем, показателно е, че самият Фукуяма заимства тезата си от Фридрих Хегел, когото Попър определя като “духовен баща на всички разновидности на съвременния тоталитаризъм”. Както преди него и Маркс, американецът обаче се опитва лансира собственото си тълкуване на убедения пруски националист Хегел, прилагайки концепцията за “края на историята” към онази фаза в общественото развитие, настъпваща с победата на либералната идеология и пазарната парадигма (в “най-екстремистката” и форма) над всички останали формации – феодални, социалистически, националистически и религиозни. По този начин, за “последна дума” в историята на човечеството се обявява ултралибералният глобален модел на капитализма.
Известно е, че този модел значително се отличава от класическия капитализъм. При това разликата е толкова фундаментална, че днес вече е прието да се говори за нов стадий в общественото развитие – постиндустриалното или информационно общество. Някои смятат, че то е социално-икономическото и социално-политическото изражение на пост-модернизма. Всъщност, по-вярно е обратното – пост-модернизмът е неговият културен еквивалент.
Мрачните пророчества за същността на “новото общество”, в което глобалният финансов капитал окончателно ще подчини всички алтернативни сили и полюси на социалната история, са типични за много модерни западни философи, особено за онези, които подобно на Ален Дьо Беноа, принадлежат към така наречената “нова десница”. Там, където съвременните крайни либерали виждат реализацията на утопичната мечта за “новия прекрасен свят на планетарния пазар”, “новите десни” съзират триумф на отчуждението и социалния упадък.
Оптимизмът на либералите се основава на разбирането им за човешката история като зло, като “непрекъснато хаотично насилие, следващо ирационалните импулси на архаичната човешка душа, непрестанно опитваща се да проектира дивашката си същност върху социалната реалност, пораждайки конфликти, войни, революции и режими, постоянно изкушени от тоталитаризма”. Според тях, “историята съществува дотогава, докато индивидът продължава да се стреми към въплъщаване на индивидуалното си начало в извъниндивидуалните сфери, генерирайки по този начин насилие, конфликтност и неравенство”.
Двайсти век бе белязан от борбата между крайния либерализъм и различните парадигми на реставрацията на традиционното общество. Не е случайно, че именно в края на нашето столетие
Глобалният либерален елит
за първи път лансира такива понятия като “нов световен ред”, “световно правителство”, “единен свят”, “планетарен пазар” и т.н. Ако съвсем доскоро либерализмът съсредоточаваше усилията си за разобличаването на ирационалния мит, лежащ в основата на псевдонаучните концепции на марксизма, използвайки при това предимно критичния аналитично-позитивистки метод, напоследък той все по често започва да прибягва до теоретични конструкции, ужасно напомнящи тъкмо митологичния език на вече рухналия комунизъм. Впрочем, очевидно е, че оставайки без конкуренция (като изключим, разбира се, традиционната консервативна десница), либерализмът нямаше как да не се обърне към езика на мита и утопията. Кои са основните черти, източниците и съставните части на либералния мит? Завършеният есхатологичен модел на съвременната либерална концепция се основава върху няколко “концептуални блока”.
На първо място, това е така нареченият “минимализиран хуманизъм”, т.е.индивидуализмът, разглеждан като универсален ключ за всички разновидности на гносеологията. Оттук впрочем, следва и микро-антропоморфизмът на интерпретациите, които дава модерният либерализъм. Тезата на софиста Протагор, че “човекът е мерилото за нещата” се редуцира днес във формулата: “малкият човек, или по-точно напълно откъснатият от обществото индивид, е мерилото на всичко”. Тъкмо този “минимализиран хуманизъм” радикално отличава либералния мироглед от всички останали, и особено, от онзи на консерваторите-традиционалисти.
На второ място, следва да посочим заимстваната от ерата на Просвещението концепция за “еднопосочността на прогреса”, линейното механично време и необратимата постъпателност на развитието въобще.
На трето място, става въпрос за целенасочен опит да бъде наложен западният, т.е. американският (за разликата между “западния” и европейския модели – вж.НИЕ, бр.1/1999) културен, икономически и цивилизационен модел като образец за целия останал свят, който се реализира под прикритието на “универсализма” и
Така наречените “общочовешки ценности”
На четвърто място е специфичният англосаксонски месианизъм, в който протестантската икономическа етика, придобива и особено религиозно сотериологично значение.
Накрая, би трябвало да посочим и схващането за “техносферата” като някаква особена, самостоятелна, ценност.
Всички тези компоненти се обединяват в завършен интерпретационен модел, позволяващ на съвременните крайни либерали гордо да заявят ако не за вече настъпилия, то за настъпващия “край на историята”
“Минималистичният хуманизъм”, поставен в основата на примитивната либерална интерпретация на проблема за “човешките права”, се превръща в своеобразна ос на съвременната епоха, пронизваща юридическата, културната, социалната, политическата, икономическата и стопанската сфери в живота на хората. Образът на напълно отчуждения от обществото “атомарен” индивид, този еталон на “последния човек” (ако използваме термина на Фукуяма) напоследък усилено се тиражира от всички видове средства за масова информация, при това започвайки от най-концептуалните му форми (философските проповеди на модерните теоретици на ултралиберализма) и свършвайки с най-опростените (стилизираните рекламни и музикални видеоклипове).
Днешният триумф на глобалния ултралиберализъм е факт с огромно гносеологично значение. Най-малкото, защото означава победа на концепцията за “линейното историческо време” над защитаваната от привържениците на Традицията идея за “цикличното историческо развитие”. Фактът, че след победата си в студената война, Съединените щати се превърнаха в единствен пълновластен носител на геополитическа мощ на планетата, потвърждава в очите на неговите адепти историческата правота на либерализма. Англосаксонският месианизъм, формирал американското общество съобразно своята искуствена социално-икономическа “матрица”, пък се разглежда от тях като доказателство за успеха на
“Великия либерален експеримент”
който, за разлика от “комунистическия”, се оказва практически осъществим. Накрая, технологичното развитие и особено скокът в областта на информационната инфраструктура, където отново лидират “либералните” държави, позволява на Запада да контролира и задава изходните параметри в структурата на техносферата. Последното пък гарантира материалната и силовата база на новата либерална хегемония.
Разбира се, както и всеки друг мит, глобалната ултралиберална концептуална конструкция се стреми да избегне критичния анализ, апелирайки към емоционалната, сугестивната сфера. Подобно на комунистическата утопия, тя отчаяно се опитва да се представи като нещо естествено, безалтернативно и поради това неизбежно. Тоест за нещо, каквото очевидно не е.
Последното определя и задачите пред онези, които все пак се опитват да погледнат отвъд “края на историята”, търсейки там алтернатива на глобалната ултралиберална хегемония, заплашваща да се превърне с течение на времето в нещо не по-малко страшно за човечеството, отколкото доскоро бе комунизмът. На първо място, необходимо е, игнорирайки хипнотичния и по същество тоталитарен заряд, който носи в себе си либералният мит, беспристрастно да бъде изяснена неговата структура. Готови рецепти за това, разбира се, няма. Днешната историческа ситуация е безпрецедентно и уникална и единствено съчетанието между сериозната научна подготовка и модерните евристични методи може да ни изведе до позиция, от която да се видят, в целия им обем, реалните очертания на този “прекрасен нов свят”, който така усилено ни натрапват съвременните месии на Глобалната либерална утопия.