Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
Философия на Родината
Родината е митологична същност, а Отечеството – политическа. В днешна, замаяна от интернационализма Европа, все по-малко са онези, които знаят, истинското значение на тази дума
Янко ЯНЕВ
Роден през 1900. Завършва философия в Германия. Едно от най-значичине имена в българската философия от 20-те и 30-те години. През втората половина на 30-те е университетски преподавател в Германия, където издава и част от своите книги. Активен сътрудник на “Философски преглед”, “Отец Паисий” и др. Един от водещите теоретици на българската национална десница в периода между войните. Умира в началото на 1944. Статията, която препечатваме със значителни съкращение е писана през 1934.Родината – майка на всички; убежище за всеки угнетен дух, люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. И нито във философската, нито в социологическата, нито дори в етнографската област, до днес не са били правени опити за по-дълбоко тълкувание на понятието. Често смесват родината с отечеството, или пък я разглеждат като географски факт, като съвкупност от външни народностни форми, или пък, като самата държава. По-ясна става представата за нея, едва с изясняването на понятията за народ, нация и национален дух.
Родината е преди всичко
Едно трагично чувство
Тя не се вмества в никаква географска ограниченост, а етническите и фолклорни особености не са единствените, които я обусляват. Родината е пространство, преживявано като съдба. Това е първото и най-дълбокото определение за нея. Безродното и безсъдбовно пространство е голо и пусто. То е просто едно отвлечено понятие. Да имаш родина, означава да чувстваш пространството, в което си роден и живееш, като съдба. Само в съдбовно почувстваното пространство, народът открива своята родина. Това пространство е напоено с кръвта на предците му, из него са минавали вековете на народния дух, то е едно съзвездие за себе си, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е недосегаема и свято. В него почива душата на нацията. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство, може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна, в него можем да виждаме катедрали или морски бури. Но това не е родината, а само нейните одежди. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова е вечна.
С навлизането на модерната техническа цивилизация в живота на човека, чувството му за родина по правило бива ерозирано. Този тип цивилизация е универсална и рационална, тя не извира от една земя, не носи дъха на природата и ритъма на чувствата. Тя няма родина, затова е безкръвна и безплеменна. С нея идва патоса на нихилизма, изкушението на “общочовешкото”, което се опитва да замени “националното”. Либералното “световно стопанство” е в своя разцвет, а абстрактният хуманизъм става господстващата етика на времето. Родината на либералната интелигенция е светът, лишен всички национални особености. Затуй и съвременният либерален елит няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които са лишени от способността да умрат за родината си.
Интернационализмът е
Модерното номадство
в днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче, никога не е създавало нищо. То живее с чуждия труд и чуждата мъка. В загиваща Европа, замаяна от тази психоза, изглежда само птиците и зверовете все още знаят какво е родина.
Ние,българите, не можем да имаме към родината си само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да бъде жертвана и опорочена за нищо на света. Така тя се явява символ на абсолютната отдаденост, за която никоя жертва не е достатъчно голяма. Родината стои над всичко. Тя ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на съществуване на индивида и обществото. Без родина, светът е лишен от своята субстанция, човекът – от органичната си основа, а животът се превръща в поток, различащ се в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и, бих казал, метафизичната съдбовност, обуславяща чувството за родината.
Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството – политическа. Родината е поема, отечеството – епос. Родината е женственото начало, тя е първомайчинският Свети дух на националното битие. Отечеството пък е неговото мъжко и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството – във философията на подвига. Възпяваме родината, а се борим за отечеството. Родината е завет, тя е последното изкупително лоно на една нация.