Българската национална доктрина
НАЦИОНАЛЕН КОНСЕРВАТИВЕН ФОРУМ
Основан през 1998 г."Да бъдеш консерватор, означава да си винаги в челото на техническия прогрес"
Франц-Йозеф ЩРАУС
КЛЮЧОВА ДУМА - НАЦИЯИрина Велева
Десет години след падането на комунизма в България най-сетне дойде времето, когато за политиците не е възможно да се самоопределят само като комунисти и антикомунисти. Политическото мислене все повече се нормализира и партиите вече са принудени да търсят нов повод за своята реална политическа идентификация. Разбира се, за мястото на една организация върху политическата скала най-естестевено е да се съди по нейното отношение към нацията. Съвременната практика разпределя политическите организации от дясно на ляво според това до каква степен националните ценности и културната идентичност на обществото са в приоритетите на партията или пък напротив, са напълно пренебрегнати в нейните идеали. В крайния десен ъгъл са партиите, които поставят над всичко постигането на национално единство и в борбата си за отстояване на културнатата самобитност на обществото са готови да жертват типично либерални ценности като индивидуална свобода, право на самоопределение и личен избор и т.н. Около центъра се подреждат организациите, които търсят баланс и равновесие между либералните и консервативните ценности и в този смисъл ценят националната идентичност по-скоро като личен избор и желание за самоопределение на оттделния индивид, отколокот като върховна цел на обществото. От тази гледна точка в идеологиите на тези парити културните ценности по-скоро допълват и съответстват на свободата на личен избор, отколкото подчиняват личността. С почти пълна незаинтересованост към националната кулбтура се характеризират партиите в левия край на поритическата скала. За тях социалното равенство и преразпределението на икономическия продукт, произведен от обществото стоят високо над всякакави културни и
Национални ценности.
Чрез тази типично политическа логика започват да търсят мястото си в общестовото и българките партии. За първи път в предстоящата кампапния ще станем сдвидетели на един съвсем естествен и доста непознат за страната ни досега политически подбор. За първи път не призрака на миналото и комунизма, че определят отношението на избирателите, а възможността на паритите да открият и стимулират реалните ценности на обществото.
Българската нация - нейната самобитност, нейната култура, нейният политически потенциал - ще бъде основният патос на приближаващата парламентарна предизборна надпревара.
Национализмът обаче е една от най-срамежливите теми в страната ни вече повече от педесет години. Как да бъде възцарено съдържание, несъществувало за повече от две поколения българи е
Най-трудният въпрос
на който политичите тряблва да си отговорят преди да пристъпят към дебатите.
За партии, като ВМРО, които откровено са го поставили на водещо място в ценностната си система още от самото начало проблеми не би трябва ло да има. На техния национален ентусиазъм избирателите ще повярват безрезервно, за кимитете остава само задачата да ги убедят, че именно националбното самосъхранение най-нважният приоритет за обществото.
Проблеми обаче се очертават пред другите политически сили, които се изведнъж посегнаха към националинет ценности. Органицзации, които досега само имагинерно се определякха като дясни без да обръщат вече повече от десет години никакво вничание на културната идентичност на обществото, трудно ще могат да убедят съгражданите си, че искрено защитават и споделят идеалите на българщината. Става въпрос за все ощке търсещи мястото си партии като СДС, Демократическата пратия, ДПС и земеделците. Повечето от техните лидеири са дотакава степен чужди на националните идеали, че поетия нов курс предизвиква у избирателя повече надсмешкат отколкото сериоздно отношение. Кой може да повярва на Ахмед Доган например, че милее именно за българщината. Че поставя българското национално самочувствие над всичко в своите цели, че се бори за националната цялост на България?
Нетолкова нелопо, но не по-убедително звучат и започналите отскоро пронационални заклинания в синия лагер. Трудно представителите на управляващата паритя могат да убедят българина, че просто една сутрин са се събудили заклети националисти.
Поради всички тези причини започващият
Дебат за националните ценности
за българина обещава да е много повече политизиран и повърхностен, отколкото откровен, същностен и полезен за самото общество.
Съществува обаче и още един въпрос, който си поставят наблюдателите. Възможен ли е изобщо пълноценен дебат на тази тема у нас? Отговорите тук са сложни и много нееднозначни. За по-прецизните и предпазливи анализатори вероятност да се стигне до същността на проблема почти не съществува. От друга страна, по-ентусиазираните приемат, че все пак самото коментиране на темата е добър механизъм за стимулиране и пробуждане на задрямалото от десетилетия българско ноционално самочувствие. От тази гледна точка дебатът, каквито и да се неговите качества ще бъде полезен и в голяма степен предопределящ за разположението на българската политическа скала и бъдещето на парламентарната и предизборна риторика.
За съжаление обаче, за разлика от останалите общества, които се дефинират чрез това понятие, нацията за българина е недостатъчно ясна, позната и разбираема категория. За повечето тя се припокрива с етнос, с народност, и за минимална част с държавността. А именно държавата е тази, която изгражда и поддържа жизнена една нация. Тя може да включва различни етноси, множество малцинства, но общото между тях е, че живеят в една държава, ръководени от едни и същи закони създадени и поддържани от една и съща политическа система. Този разнороден сбор от хора и групи живеещи по едни и същи правила се нарича нация. Тук нямат нищо общо нито различните етнически самосъзнания, нито многобройните малцинствени групи. Чуждото тяло за нацията са не етническите малцинства, а емигранитет, тези които живеят в една национална държава без да са нейни пълноправни граждани. Ето защо национализмът в Западна Европа съсредоточава негодуванието на гражданите именно към живеещите чужденци в тяхната държава.
От чисто рационална гледна точка българската нация е сбор от всички граждани на Руепублика България. Разбира се, всеки от тях поотделно се самоопредаля както намери за добре. Някои поставят на първо място етническата си принадлежност, други не се интересуват от нея, но ценят професионалната си идентичност, трети държат да подчертаят съсловните си преимущества. По този начин нацията ни като всички други е сбор от турци, арменци, шопи, власи, лекари, икономисти, интелектуалци, баровци, работници и т.н.
Съществува обаче и
Следващо ниво на националния анализ
Ясно е, че единно регламентирания пазар и общата политическа система не са достатъчни за да поддържат усещането за единство на една общност. Историята и културата са тези, които в съвременното общество гарантират чувството за принадлежност и взаимна съпричастност на гражданите от една нация. Именно тука българският национален дебат среща най-сериозните си затруднения. И именно тук политиците се омотават в калчищата на спекулациите, незнанието и недсотатъчното разбиране на проблема.
Историческата наука, такава каквато е позната днес е история на нациите. Чрез нея, всяка нация прочита миналото си такова, каквото и е необходимо на самата нея, за да поддържа собствената си жизненост и родова принадлежност. Болезненият въпрос за нас е поддържа ли българската история, такава каквато се изучава в учебниците, жизнеността на нацията ни. Или пък напротив - въпросите които поставя са много повече от отговрите, които успява да даде?
Пред подобно затруднение ни изправя и културата. Нейната важна роля е да маркира моралната идентичност на нацията. Изпълнява ли съвременната блългарска култура тази единствена своя задача? Къде е моралът на българското общество. Въплатила ли го е съвременната ни култура. И как ще представим българските ценности пред нациите в Европейския съюз, ако все още не съумяваме да ги осмислим. А осмислянето им може дастане единствено чрез националната ни култура.