Ще вкусим ли най-после от плодовете на дървото наречено съдебна власт? Защото ние, гражданите на Републиката, сме задължени да си плащаме данъците, в противен случай ни санкционира законът, а тези, които по закон трябва да  защитават нашите права в борбата с престъпността, не му се подчиняват. Схемата на пръв поглед не е много трудна: полицаите залавят престъпника и го предават на Следствието, а то на Прокуратурата, тя от своя страна, повдига обвинение срещу него и го изпраща в съда. Но този, простичко очертан път, се оказва един лабиринт, в който показанията и преписките се губят, а възбудените наказателни производства не стигат до везните на Темида и се връщат оттам, откъдето са тръгнали. Полицаите се оплакват, че залавят престъпниците, но трудът им се обезсмисля, тъй като други ги пускат. Следствието заявява, че полага големи усилия, за да събере доказателствен материал за образуване на наказателно производство за  тежките престъпни деяния в страната. А Прокуратурата махва с ръка и отказва да повдигне обвинение. И до съда - арбитъра, заловените престъпници въобще не стигат. Осъдени няма, защото съдът мълчи, просто няма за какво и кого да произнесе присъда. А защо не му дават да се произнесе, защото другите две инстанции преди него са разговаряли от разстояние на различни езици. И в тази вавилонска суматоха полицаите трябваше да понесат обвинението, че са малтретирали заловените в полицейските участъци. Въпросът е кого повече защитава законът, свидетелите и жертвите или заловените и лишените от свобода?

    Има една малка, на пръв поглед незначима, подробност - за да “влезем в Европа” не само трябва да се справим с престъпността, но и да спазваме Хартата за правата на човека, попаднал дори в полицейските участъци или в местата за лишаване от свобода. И понеже последните са заведени на преписки и протоколи е по-лесно да се прави статистика за техните нарушени права, отколкото за онези, които са жертви на неразкрити престъпни деяния. Близо седемдесет следователи не издържаха и си подадоха оставката, предварително си закриха службите, поради липса на кадри. И това не облекчава борбата с престъпността, а напротив създава един вакуум не ненаказаност, защото няма да има кой да събира доказателствен материал.

    Къде са насочени стрелите на новия закон за промяна Закона за съдената власт? По всяка вероятност ще улучи болното място на българската правна система - бюрократичността. Бих го нарекла и с друга фраза “разтоварване на системата”, чрез закриване на военната колегия към ВСС, преструктуриране на НСлС в национално бюро за разследване към Министерството на правосъдието и правната евроинтеграция, премахване на определението “Главна” за Прокуратурата, която ще остане към ВКС и намаляване на квотите на прокурори и следоватерли в състава на ВСС. Сега действащият Закон предвижда прокурорските и следователските структури към районните съдилища, но като напълно независима страна в досъдебното производство, защото прокурорите имат единствено правото да повдигат или не обвинение срещу лица, извършили престъпления. Промяната предвижда, неясно определено, сливане на правомощията на съдиите с тези на прокурорите, т.е. възможност за участие на съда при повдигане на обвинение за наказателна отговорност за извършено престъпно деяниие. Заедно със следователите ще трябва да функционират в една система, където независимостта и единственото право за волеизява на прокурорите ще бъдат ограничени. Въпреки че тази промяна противоречи на дадените от Конституцията съдебни правомощия и независимост на трите инстанции в процеса на досъдебното и съдебното производство.

    За борбата с престъпността е важно преди всичко досегашното продължително бездействие на прокурорите, което по Закон не подлежи на санкциониране, защото те са върховна инстанция, да се превърне в ефективно действие. Защото докато споровете в говорилните се разпламеняват, парите на кредитните милионери се зъвъртяха, източените капитали от джобовете на данъкоплатците, които очакваха да осигурят с тях пенсионното си добруване, се препраха няколко пъти, а жертвите, физически и психически травмирани за цял живот, останаха невъзмездени за престъпленията извършени спрямо тях.

    Абсолютно безумие е от страна на правоимащите, че все още бездействат по отношение на обществено известните кредитни милионери - престъпници. Оправдание от страна на повдигащите обвинение винаги има - поради липса на достатъчно доказателства, естествено. Само, че вече не приемаме това оправдание, на думи, защото играта “криеница” на всички е позната. Но и всички знаем, че в играта си има правила. Затова е твърде непочтено правилата да са на страната на финасовите престъпници, защото това е подигравка, действие от страна на правоимащите, естествено невписано в Закона, като тяхно задължение или забрана, но използвано много на място, винаги, когато трябва да се заобиколи истината.

    Процесът на източване, препиране и изнасяне на капитали се оказа елементарен, като продажбата и смяната на играчите във футболните първенства. Само че на игрището поне раздават от време на време наказателни картончета, жълти и червени. А гражданите по закон нямат право да дават червен картон на правоимащите, защото те са с имунитет, а ние незащитени от престъпността. А в нашата, българската, игра има  и още един момент, че е наложително да се даде и по един червен картон на тези, които позволиха да се нароят банките за необезпечен кредит и продължават да се опитват да внасят смут в разклатената социална система. Онези от министрите, които се опитват, поне нещичко да правят получиха по едно жълто предупреждение - компромат, пак българско средство за подигравка с достойнството на личността. Грозно е, защото компроматчетата и прелитащите над Министерството и Парламента уличаващи писъмца са в стил “жълта българска преса” от “Ганковото кафене”, малко скандалче, за да разсеем вниманието на читателите от основните проблеми в страната. Аз на това му казвам преднамерено отклоняване на вниманието от темата - как да ги “вкараме” в затвора всички с престъпни деяния, които трябва да отговарят в съда, а не публично да искат прошка за греховете си в стил християнски. Защото в българското общество е настъпил и един друг колапс, тоталното религиозно безверие, разиграване на традиционните църковни канони между синодите. Ако в спора се ражда истината, то дано тази, така наречена “война между институциите” и от друга страна възмутеното поведение на Прокуратурата спрямо промените в Закона за съдебната власт, доведат до признаване на престъпниците за победени и виновни.

    Промените в Закона за съдебната власт търсят пътища за ограничаване на богоизбранания статут на обвинителната страна от досъдебното производство, защото от нея зависи и съдебното правораздаване, което в момента е с “вързани ръце”. Може би то трябва да е една функция на независима институция, която да балансира правото на заинтересованите граждани да участват пряко и активно в процеса на търсене на правосъдие, което да се раздава от съд с гарантирани от Закона правомощия.
 

Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |